Няма нужда да отговарям.
Продължаваме да тичаме.
Обаче…
— Трябва да се върнем на пътя — казвам, докато се промъквам под поредния клон.
— Ами армията? — казва Виола. — Ами конете?
— Те знаят накъде сме се запътили. Ние знаем накъде са се запътили те. Изглежда просто сме избрали един и същи път, за да стигнем до Хейвън.
— А и ще ги чуем, ако приближават — съгласява се тя. — А и по пътя се тича най-бързо.
— По пътя се тича най-бързо.
А тя вика:
— Тогава просто да хванем ш… път и да стигнем до Хейвън.
Аз се усмихвам лекичко.
— Ти каза ш… — казвам. — Наистина го каза.
И така, поемаме по ш… път толкова бързо, колкото ни позволява умората. Все същият прашен, понякога кален крайречен път с много завои, по който поехме преди много, много километри, а край нас се простира все същият Нов свят, само дървета и листа.
Ако кацнете на тази планета, без да знаете нищо за нея, наистина ще ви се стори, че сте в Рая.
Ние сме в обширна долина, равна там, където тече реката, но и от двете й страни в далечината започват да се надигат хълмове. Огряват ги само луните, никакви селища, в които да проблясват светлинки.
Няма и следа от Хейвън пред нас, но ние се намираме в най-ниската точка на долината и не виждаме много нито напред, нито назад, пътят има твърде много завои. По двата бряга на реката все така се простира гора и човек се изкушава да мисли, че Новият свят е привършил с човешкото приключение и всички са си заминали, като са оставили само пътя като знак за съществуването си.
Продължаваме напред.
Продължаваме.
Когато първите лъчи на зората се показват в противоположния край на долината, спираме, за да си налеем още вода.
Пием. Чува се само моят Шум и плисъкът на реката.
Няма удари от копита. Няма друг Шум.
— Това означава, че той е успял — казва Виола, без да ме гледа в очите. — Каквото и да е сторил, той е спрял конника.
Казвам мм и кимвам.
— А и не чухме изстрели.
Казвам мм и пак кимвам.
— Извинявай, че ти се развиках преди малко — продължава тя. — Просто исках да не спираш. Исках да продължиш.
— Знам.
Облягаме се на две дървета до реката. Пътят е зад гърба ни, на отсрещния бряг има само дървета, теренът в далечния край на долината постепенно се издига, над него е само небето, става все по-светло, все по-синьо и по-грамадно, и по-празно, докато най-сетне и звездите започват да го напускат.
— Когато заминахме със совалката — казва Виола, като гледа заедно с мен дърветата на отсрещния бряг, — на мен ми беше много мъчно за приятелите ми, които останаха на кораба. Бяха само няколко деца от семействата на другите отговорници, но все пак. Мислех, че ще съм единственият човек на моята възраст на планетата в продължение на цели седем месеца.
Пийвам малко вода.
— Аз нямах никакви приятели в Прентистаун.
Тя се извръща към мене.
— Как така никакви приятели? Трябва да си имал приятели.
— Имах няколко за известно време, с по няколко месеца по-големи от мен. Но когато момчетата станат мъже, те спират да говорят с по-малките момчета — свивам рамене. — Аз бях последното момче. На края бяхме само аз и Манчи.
Виола се взира в бледнеещите звезди.
— Какво глупаво правило.
— Така си е.
Не си казваме нищо повече, само аз и Виола стоим до реката, почиваме си, докато новата зора изгрява.
Само аз и тя.
След минутка пак се стягаме и се приготвяме за път.
— До утре трябва да стигнем в Хейвън — казвам. — Ако не спираме.
— Утре — кимва Виола. — Надявам се там да има храна.
Неин ред е да носи раницата, затова й я подавам, а слънцето се показва над долината и започва да ни се струва, че реката се влива право в него, а когато лъчите му достигат хълма на отсрещния бряг, нещо там привлича погледа ми.
Виола улавя искрата в Шума ми и се извърта мигновено.
— Какво?
Слагам длан над очите си. Малко стълбче прах се издига над далечните хълмове.
И се движи.
— Какво е това? — питам.
Виола измъква бинокъла и се вглежда.
— Не виждам добре — казва. — Дърветата са много.
— Някой пътува?
— Може би това е другият път. Разклонението на кръстопътя, по което ние не тръгнахме.
Гледаме минута-две, стълбчето прах се издига още по-високо и напредва право към Хейвън с бавната скорост на далечен облак. Странно е да го гледаме така, без да чуваме и звук.