— Какво става, Бен? — питам аз. — Какво ще стане на рождения ми ден?
Бен се усмихва за секунда, а усмивката му не е истинска усмивка, за част е секундата е тревожна усмивка, но после става искрена.
— Изненада — казва той. Недей да ровиш из къщи и да я търсиш.
Въпреки че аз скоро ще стана мъж и съм пораснал висок почти колкото Бен, той все още се навежда леко, така че лицето му да е на едно ниво с моето, но никога не се приближава толкова, че да се чувствам неудобно, просто застава на правилното разстояние и сега аз обръщам поглед настрани. И въпреки че пред мен стои Бен, въпреки че вярвам на Бен повече, отколкото на всеки друг в този скапан малък град, въпреки че Бен ми е спасил живота веднъж и аз знам, че е готов да го стори пак и пак, въпреки всичко това усещам, че не съм склонен да отворя Шума си за него и да му покажа какво се случи в блатото, не съм склонен най-вече защото е достатъчно да си помисля за мълчанието и чувствам как нещо започва да притиска гърдите ми.
— Тод? — казва Бен и ме гледа напрегнато.
— Тихо — леко излайва Манчи. — Тихо в блатото.
Бен поглежда Манчи, после поглежда към мен, а погледът му е кротък и загрижен.
— За какво говори той, Тод?
Въздъхвам.
— Видяхме нещо — казвам. — В блатото. Добре де, не го видяхме, то се скри, но приличаше на дупка в Шума, на бримка в него…
Млъквам, защото Бен вече не слуша гласа ми. Отварям Шума си за него и се мъча да си припомня случката в блатото възможно най-достоверно, а Бен започва да ме гледа някак яростно, а нейде зад гърба си чувам как към нас идва Килиън и вика „Бен?“ и „Тод?“, а в гласа и в Шума му има тревога, а Шумът на Бен също започва да жужи, а аз продължавам да си мисля напрегнато за дупката, която видяхме в Шума, мисля си, но си мисля тихичко, тихичко, о, толкова тихичко, за да не ме чуят в града и ето ти го и Килиън, усещам го, а Бен мълчи и само ме гледа и гледа, докато най-после трябва да попитам:
— Диваците ли са? — питам. — А? Върнали ли са се?
— Бен? — Килиън вече крещи, докато тича през нивата.
— В опасност ли сме? — питам аз Бен. — Друга война ли ще има?
Но Бен само казва:
— Боже Господи — ама го казва наистина тихо и после повтаря — Боже Господи — и след това, без да мръдва и без да сваля поглед от мен казва още:
— Трябва да те махнем от тук. Трябва да те махнем от тук веднага.
4
Не мисли за това
Килиън пристига тичешком, но преди да каже и дума, Бен го пресича:
— Не мисли за това!
После се обръща към мен:
— Ти също не мисли за това. Скрий всичко в Шума си. Скрий го. Скрий го колкото можеш по-добре!
Докато говори, той ме е сграбчил за раменете и ме стиска и от това кръвта ми кипва повече и от преди.
— Какво става? — питам.
— През града ли мина, като се прибираше насам? — пита Килиън.
— Естествено, че минах през града — сопвам се. — Да знаеш някой друг проклет път, който да води дотук?
Лицето на Килиън се стяга, но не защото му отговарям троснато, лицето му се стяга от страх, страх, който чувам като крясък в Шума му. Двамата не ми се карат за лошата дума, което по някакъв начин прави нещата още по-плашещи. Манчи лае, та се къса — „Килиън! Тихо! Проклети! Тод!“ но никой не си прави труда да му каже да млъкне.
Килиън поглежда Бен:
— Трябва да го направим веднага.
— Знам — отвръща Бен.
— Какво става? — питам аз, но вече също викам. — Какво трябва да направите веднага?
Отстъпвам от Бен, за да мога да ги гледам и двамата едновременно.
Бен и Килиън се споглеждат, а после обръщат погледи към мен.
— Трябва да напуснеш Прентистаун казва Бен.
Очите ми се местят трескаво ту към единия, ту към другия, защото нито един от двамата не ме допуска в Шума си и там аз не разчитам нищо друго, освен обща силна тревога.
— Как така да напусна Прентистаун? — казвам. — Че то в Новия свят няма нищо друго освен Прентистаун!
Бен и Килиън отново се споглеждат.
— Спрете да правите така! — казвам.
— Хайде — казва Килиън. — Багажът ти вече е стегнат.
— Как е възможно багажът ми вече да е стегнат?!
Килиън казва на Бен:
— Мисля, че нямаме много време.
Бен на Килиън:
— Той може да тръгне надолу покрай реката.