— Не — отвръщам и заглушавам Шума си. — А ти?
Веждите й са вдигнати високо, но тя поклаща отрицателно глава.
— Не, не.
— Но отиваме въпреки това, нали?
— О, да — отвръща Виола. — След нас и потоп.
— И потоп може да ни връхлети, да ти кажа.
Слънцето залязва, луните отново се издигат, полумесеците им са по-малки от предната нощ. Небето е все така ясно, звездите все така греят, светът е все така тих, само плисъкът на реката, усилващ се, бучащ.
Настъпва полунощ.
Петнайсет дни.
Петнайсет дни до…
До какво?
Продължаваме в нощта, небето се върти бавно край нас, думите ни скоро секват, когато ефектът от вечерята започва да отслабва и умората пак ни завладява. Точно преди изгрев попадаме на две преобърнати каруци край пътя, пшеница е разпиляна навсякъде, наоколо се търкалят няколко празни кошници.
— Дори не са спрели да спасят всичкото зърно — казва Виола. — Оставили са половината.
— Място като всяко друго, можем да спрем за закуска — обръщам една от кошниците, издърпвам я встрани, край пътя над реката и сядам.
Виола взема друга кошница, наглася я и сяда до мен. По небето плъзва светлина, защото слънцето скоро ще изгрее, пътят сочи право към него, реката също, плиска и тече към зората. Отварям раницата и вадя от храната от магазина, давам половината на Виола, с останалото се заемам сам. Пием вода от манерките.
Раницата е отворена в скута ми. Вътре са останалите ни дрехи и бинокълът.
И книгата.
Чувам мълчанието й до мен, чувствам как ме притегля, усещам празнините в стомаха си, в гърдите и в главата, спомням си болката, когато тя се приближаваше твърде много, болката, която приличаше на скръб, болката, която приличаше на загуба, болката сякаш падах, падах в нищото, спомням си как ме сграбчваше и ме караше да искам да плача, наистина да плача.
Но вече…
Болката вече не е толкова силна.
Поглеждам към нея.
Тя със сигурност е видяла всичко в Шума ми. Аз съм единственият друг човек наблизо, а тя става все по-добра и по-добра в разчитането на Шума, нищо че реката плиска толкова гръмко.
Но тя просто седи на мястото си, яде тихо и чака аз да го кажа.
Чака да я помоля.
Защото точно за молбата си мисля.
Когато слънцето се вдига, изгрява денят, в който ще стигнем до Хейвън, денят, в който ще стигнем до място, пълно с повече хора, отколкото съм виждал през живота си, място с толкова Шум, че никой никога няма да може да остане сам, е, освен ако не са открили лек, а ако са го открили, ще бъде още по-лошо, защото аз ще съм единствения! Шумен.
Стигнем ли до Хейвън, ще станем част от града.
Няма да бъдем просто Тод и Виола, седнали край реката на изгрев-слънце да хапнат, единствените двама на лицето на цялата планета.
Ще станем като всички, ще бъдем всички заедно.
Това може да е последната ни възможност.
Поглеждам настрани и проговарям:
— Да те питам, нали можеш да имитираш разни гласове…
— Да? — отвръща тя тихо.
Изваждам книгата от раницата.
— Можеш да говориш с глас от Прентистаун?
38
Чух девицата как се моли
— „Мой мили Тод“ — чете Виола и имитира акцента на Бен колкото може по-добре. Справя се страхотно. — „Мой мили сине“.
Гласът на мама. Мама говори.
Скръствам ръце и забивам поглед в разпиляната по земята пшеница.
Започвам този дневник в деня на твоето раждане, в деня, в който ти вече не беше в корема ми, а за първи път те държах в прегръдките си. Навън риташ толкова силно, колкото риташе и вътре, да ти кажа право! Ти си най-красивото нещо, което се е случвало някога в цялата вселена. Със сигурност си най-красивото нещо в Новия свят, а в Ню Елизабет определено нямаш конкуренция.
Чувствам как лицето ми поаленява, но слънцето не се е издигнало достатъчно и никой не може да види това.
Иска ми се татко ти да беше тук да те види, Тод, но Новият свят и Господ на небесата решиха да го приберат след тежка болест още преди пет месеца и сега ние двамата с теб трябва да чакаме, за да го срещнем в отвъдното. Ти приличаш точно на него. Е, бебетата всъщност си приличат просто на бебета, поне отначало, но аз ти казвам, че приличаш на татко си. Ще бъдеш висок, Тод, защото татко ти беше висок. Ще бъдеш силен, защото татко ти беше силен. Ще бъдеш хубав, о, колко хубав ще бъдеш. Момичетата в Новия свят няма и да усетят откъде им е дошло.