През първия ти ден на света искам още да кажа, че властта е примамлива и ти трябва да научиш това преди да си пораснал много, властта е онова, което разделя момчетата от мъжете, но по един особен, непознат за повечето хора начин.
Това е всичко, което ще кажа. Има много любопитни очи.
О, сине, на света има толкова чудни неща! Не позволявай на никого да ти казва, че това не е така. Да, животът тук, в Новия свят, беше труден и аз дори ще ти призная — защото нашето общо начало трябва да бъде честно начало — че почти бях изпаднала в отчаяние. Ситуацията в селището е сложна по начин, който не мога да обясня тук, а има и неща, които ти сам скоро ще научиш, независимо дали ти се иска или не, имаше затруднения с храната, имаше болести, беше достатъчно трудно още преди да изгубя татко ти, а когато го изгубих, почти се бях предала.
Но не се предадох. Не се предадох заради теб, мое красиво, красиво момче, не се предадох заради моя прекрасен син, който ще остави следа в този свят, моя син, който обещавам да отглеждам само с обич и надежда, и който, кълна се, ще види как светът ще премине към доброто. Кълна се.
Защото, когато те прегърнах за първи път тази сутрин и те храних от тялото си, усетих към теб такава обич, толкова силна, че приличаше на болка, толкова силна, че ми се стори, че не мога да я издържа и минута повече.
Но само ми се стори така.
И ти изпях една песен, която моята майка ми пееше, а преди това на нея я е пяла нашата майка и в песента се пее така:
Тук Виола запява.
Наистина запява.
Кожата ми настръхва, гърдите ми не могат да дишат. Сигурно е чула цялата мелодия в Шума ми, а и, разбира се, Бен също я пя, но ето я, песента излиза от нея като звън от камбана.
Гласът на Виола, който превръща света в гласа на моята майка, пее песента.
Не мога да я погледна.
Не мога да я погледна.
Обхващам глава с ръце.
Това е една тъжна песен, Тод, но и едно обещание. Никога няма да те предам и никога няма да те оставя, обещавам ти това днес, за да можеш един ден ти да обещаеш същото на други и да знаеш, че обещанието е истинно.
О, я чуй, Тод! Ти плачеш. Плачеш в кошчето, защото си се събудил от първия си сън на първия си ден, събудил си се и искаш светът да дойде при теб.
За днес оставям дневника.
Ти ме викаш, сине, и аз ще дойда…
Виола замълчава и остава само Шумът ми и плисъкът на реката.
— Има още — казва Виола след малко, тъй като аз не вдигам глава, и прелиства страниците. — Има още много — после ме поглежда. — Искаш ли да ти чета още? — очите й се връщат към книгата. — Искаш ли да ти прочета края?
Края.
Да прочете последното нещо, което мама е написала в последния ден преди…
— Не — отвръщам бързо.
Ти ме викаш, сине, и аз ще дойда.
В Шума ми, завинаги.
— Не — повтарям. — Нека спрем засега.
Поглеждам Виола и виждам, че лицето й е тъжно точно като моя Шум. Очите й са пълни със сълзи, а брадичката й трепери, съвсем леко, просто леко трепкане в слънчевата светлина на зората. Тя ме вижда, че я гледам, вижда, че Шумът ми я гледа и се обръща с лице към реката.
И тогава, онази утрин, пред новата зора, аз разбирам нещо.
Разбирам нещо важно.
Толкова важно, че когато го осъзнавам напълно, трябва да стана прав.
Знам какво си мисли тя.
Знам какво си мисли тя.
Дори и като гледам гърба й, знам какво си мисли, знам какво чувства, знам какво става в нея.
Начинът, по който е извърнала тялото си, начинът, по който държи главата и ръцете си, и книгата в скута си, начинът, по който гърбът й е леко скован от това, което чува сега в Шума ми…
Мога да я разчитам.
Аз мога да я разчитам.
Защото сега тя мисли за своите родители, които също са дошли тук с надежда, точно като мама. Чуди се дали има надежда в края на пътя или и тя е фалшива, като онази надежда, която мама е имала в последния ден преди смъртта си. Взема думите на мойта майка и ги слага в устата на своите татко и мама и ги чува как й казват, че я обичат и че им липсва, и че й желаят само най-доброто. После взема песента на мама и я вплита в своите мисли така, че песента става едно тъжно късче от самата Виола.