Изпитва и болка, но това е добра болка, но все пак боли, но е добра, но все пак боли.
Нея я боли.
Аз знам всичко това.
Знам, че то е истина.
Защото мога да я разчитам.
Мога да разчитам Шума й, нищо че тя дори няма Шум.
Познавам я.
Аз познавам Виола Ийд.
Вдигам ръце до главата си, за да задържа всички мисли.
— Виола — прошепвам, а гласът ми трепери.
— Знам — отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си, все така обърнала поглед встрани от мен.
А аз я гледам как седи, взряна отвъд реката, и двамата чакаме, докато зората изгрее напълно и всеки от нас знае.
Всеки от нас познава другия.
39
Водопадът
Слънцето се вдига високо в небето, река бучи страшно и когато поглеждаме, виждаме, че тя тече много бързо надолу, към края на долината, пени се и се извива в бързеи.
Виола нарушава вълшебното мълчание, възцарило се между двама ни.
— Знаеш какво е това, нали? — пита.
Вади бинокъла и гледа надолу по течението. Слънцето се е вдигнало над ръба на долината. Виола засенчва уреда с длан.
— Какво е? — питам.
Тя натиска един-два бутона и пак се вглежда.
— Какво виждаш? — питам.
Тя ми подава бинокъла.
Гледам надолу по реката, проследявам бързеите, пяната, точно до…
До края.
Няколко километра по-надолу реката свършва насред въздуха.
— Праг — казвам.
— Много по-голям е от този, който видяхме с Уилф — казва тя.
— Пътят сигурно минава някак край него — казвам. — Не трябва да се тревожим.
— Нямах това предвид.
— А какво?
— Искам да кажа — продължава тя и се мръщи на ограниченото ми мислене, — че в долната част на толкова голям праг е вероятно да има град. Искам да кажа, че ако се налага да избираш къде на една планета да изградиш първото си селище, то една долина в основата на водопад с плодородни почви и готов водоизточник със сигурност изглежда много примамливо от космоса.
Шумът ми подскача леко, но съвсем леко.
Защото кой би посмял да го помисли?
— Хейвън — казвам.
— Бас ловя, че го открихме — казва тя. — Бас ловя, че когато стигнем до водопада, ще видим Хейвън под нас.
— Ако тичаме — казвам, — ще стигнем водопада до час. Може и по-скоро.
Виола ме поглежда в очите за първи път, откак ми чете книгата на мама.
И казва:
— Ако тичаме?
После се усмихва.
Истинска усмивка.
Аз знам какво означава тя.
Грабваме си нещата и хукваме.
По-бързо от когато и да било.
Краката ми са натъртени и уморени. С нея сигурно е същото. Имам мазоли и натъртено, и сърцето ме боли от всички загуби, боли ме за всичко, което вече го няма. Нейното сърце също я боли.
Но ние тичаме.
Божичко, как само тичаме.
Защото може би (млъквайте)…
Просто може би (не си го и помисляйте)…
Може би наистина има надежда в края на пътя.
Реката става все по-широка и права, ние тичаме напред, стените на долината се приближават все повече и повече, тази от нашата страна идва толкова близо, че пътят също става със страничен наклон. Капчици и пръсти от бързеите се носят във въздуха. Дрехите ни се измокрят, лицата също, както и ръцете. Ревът на водата става гръмовен, изпълва света докрай, присъствието му е осезаемо, като присъствие на живо същество, но добро същество. Ревът сякаш те мие, сякаш отмива Шума.
А аз мисля, моля те, нека Хейвън се намира под водопада.
Моля те.
Защото виждам как Виола поглежда през рамо към мен докато тичаме, насърчава ме с кимане и с усмивка, а аз мисля как надеждата е това нещо, което все те дърпа напред, но и как едновременно с това е болезнена, опасна и рискована, как тя хвърля на света предизвикателство, а нима светът ни оставя да победим, когато го предизвикваме?
Моля те, нека Хейвън е там.
О, моля те, о, моля те, о, моля те.
Пътят най-после тръгва полека нагоре, издига се леко над нивото на водата, а реката започва да се блъска все по-бързо сред камъните, бързей след бързей. Между нас на пътя и водата вече няма гора, само хълм, който се издига все по-стръмно от дясната ни страна, а долината се затваря зад нас и напред е само реката и прагът.