— Почти стигнахме — вика Виола отпред, косата подскача на шията й докато тича, слънчевите лъчи заливат всичко.
И тогава.
И тогава, на ръба на скалата, пътят се надвесва над края и рязко свива надолу и надясно.
И тогава ние спираме.
Водопадът е огромен, широк поне половин километър. Водата реве от ръба на скалния праг, разбита на бяла пяна, капчиците се пръскат на стотици метри над стръмния пад, издигат се над него, навсякъде, дрехите ни подгизват, наоколо искрят дъги, пламнали на слънцето.
— Тод — вика Виола, но аз едва я чувам.
Но няма и нужда.
Защото знам какво иска да каже.
Под водопада долината се ширва наново, грамадна като небето, поема реката, която продължава нататък след водопада, който гърми от бяла пяна, но след това водата се избистря, потича пак спокойно и отново се превръща в река.
Река, която протича през Хейвън.
Хейвън.
Само той може да е.
Ширнал се е пред нас като чиния, пълна с вкусотии.
— Ето го — казва Виола.
Усещам как пръстите й се обвиват около моите.
Водопадът ни остава отляво, водни пръски и дъги се вдигат до небето, слънцето изгрява пред нас, долината е под краката ни.
А Хейвън е там, стои и ни чака.
На три или четири километра надолу е.
Но е там.
Там е, мътните го взели.
Оглеждам се наоколо, оглеждам мястото, където пътят рязко свива, спуска се право надолу и сече към долината, върви вдясно от нас, криволичи като цип по скалите, докато долу пак става успореден на реката.
И води право към Хейвън.
— Искам да го видя — казва Виола, пуска ръката ми и вади бинокъла. Гледа през него, изтрива капчиците от лещите и пак гледа.
— Прекрасен е — казва и това е всичко, след това вече само гледа и изтрива капчиците.
След минута мълчание ми подава бинокъла и аз за първи път поглеждам Хейвън.
Капчиците са много, дори и непрекъснато да ги изтривам, не мога да видя подробности, като хора например, но има много и различни сгради, повечето са построени около нещо, което изглежда като грамадна църква в средата на града, има и други големи постройки, има и нормални улици и пътища, които излизат от него и се вият сред дърветата до други групи сгради.
Трябва да има поне петдесет сгради.
Може би дори сто.
Това е най-голямото чудо, което съм виждал през живота си.
— Трябва да ти кажа — провиква се Виола, — че е по-малък, отколкото очаквах.
Но аз не я чувам.
Проследявам с бинокъла реката обратно назад и виждам, че пътят е блокиран, а от двете му страни се простира укрепена стена.
— Подготвят се — казвам. — Подготвят се за битка.
Виола ме поглежда разтревожено.
— Мислиш ли, че градът е достатъчно голям? Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност?
— Зависи от това дали слуховете, че армията растяла, са верни или неверни.
Инстинктивно поглеждам зад нас, сякаш армията ни дебне и само чака да я погледна, за да се нахвърли. Поглеждам към съседния хълм вдясно. Сигурно от там се вижда добре.
— Хайде да проверим — казвам.
Връщаме се малко назад по пътя и търсим добро място за катерене. Леко ми е да се изкачвам, Шумът ми не е бил толкова ясен от дни насам. Мъчно ми е за Бен, мъчно ми е за Килиън, мъчно ми е за Манчи, мъчно ми е за всичко, което ни се случи на нас с Виола.
Но Бен беше прав.
На дъното на най-големия водопад има надежда.
А може би и болката не е толкова страшна.
Катерим се сред дърветата. Хълмът се издига над реката, стръмен е, хващаме се за храсти и лози, и камъни, докато се изкачваме достатъчно високо и поглеждаме назад към пътя, към долината зад гърба ни.
Бинокълът е в ръката ми и аз се взирам назад по течението, назад по пътя, над върховете на дърветата. Все така трябва да избърсвам капчиците.
Гледам.
— Виждаш ли ги? — пита Виола.
Гледам, реката изтънява в далечината, връщам назад, назад, назад.
— Не — отвръщам.
Гледам.
И пак.
И…
Ето ги.
В най-далечната извивка на пътя, в дъното на долината, която току-що пресякохме, най-далеч от слънцето, ето ги.
Маса, която трябва да е армията, крачи напред, толкова са далеч, че допускам, че е армията, само защото прилича на черна вода, която се излива в сухо речно легло.