Ето го…
Течението го носи бързо…
Спуска го по реката…
Виждаме го ясно…
Той гледа право в нас.
Гърмът на водопада е кошмарен, но аз все пак чувам гласа му.
Бих го чул дори и да бях на обратната страна на планетата.
— ТОД ХЮИТ!
И той посяга към пушката.
— Бягай! — викам.
Виола хуква, а аз съм точно зад нея, бързаме към ръба на пътя, след който той се спуска надолу на зиг-заг край водопада.
Имаме още петнайсет крачки, може би двайсет, преди да изчезнем зад ръба…
Тичаме така, сякаш през последните две седмици сме си почивали…
Туп-туп по пътя…
Хвърлям поглед през рамо…
Виждам, че Аарон държи пушката с една ръка…
С другата балансира, за да не преобърне лодката…
Тя подскача по бързеите и го подмята напред-назад…
— Няма да успее — викам на Виола. — Не може да греба и да стреля едновре…
ПРАС!
Пръски кал се вдигат от пътя до краката на Виола точно пред мен…
Аз изкрещявам, Виола също изкрещява и двамата инстинктивно се навеждаме…
Тичаме по-бързо и по-бързо…
Туп туп туп…
Тичай тичай тичай тичай тичай, повтаря Шумът в изстъпление…
Не поглеждам назад…
Пет крачки…
Тичай тичай…
Три…
ПРАС!
И Виола пада…
— НЕ! — изкрещявам…
Но тя всъщност се спуска зад ръба надолу успоредно на водопада, спъва се и се изтъркулва…
— НЕ! — изкрещявам отново и скачам след нея… Препъвам се по стръмното…
Тичам след нея, докато тя се търкаля…
Не…
Не и това…
Не сега…
Не и когато…
Моля те, не…
И тя се изтъркулва до едни храсти встрани от пътя и се оплита в тях…
И спира, с лице към земята.
Аз се втурвам към нея, едва успявам сам да пазя равновесие, но коленича в храсталака, сграбчвам я и я обръщам, търся кръв, търся простреляното и само казвам:
— Не не не не не…
И съм почти заслепен от ярост и от отчаяние, и от лъжливото обещание за надежда и не не не…
И тя отваря очи…
Отваря очи, вкопчва се в мене и казва:
— Не съм простреляна, не съм простреляна.
— Не си ли? — казвам и леко треперя. — Сигурна ли си?
— Просто паднах — казва. — Кълна се, че усетих как куршумът прелетя край очите ми и после паднах. Не съм ранена.
И аз дишам тежко и тежко, и тежко.
— Слава Богу — казвам, — слава Богу.
И светът се завърта, завърта се и Шумът ми.
И тя вече е на крака, аз също се изправям в храсталаците и оглеждаме пътя под нас.
Водопадът се разбива по скалите от лявата ни страна, пътят се вие пред нас и под нас, спуска се като стълба с остри завои надолу до подножието на водопада.
Има ясна видимост за чудесни изстрели.
Никакви дървета, само ниски храсталаци.
— Ще ни улучи — казва Виола и вдига глава нагоре към ръба, още не виждаме Аарон, но той със сигурност си проправя път насам, гази през пенестата вода, ходи по нея, ако се наложи.
— ТОД ХЮИТ! — чуваме слабо зад рева на водата, слабо, но по-могъщо от вселената.
— Няма къде да се скрием — казва Виола и се оглежда наоколо и надолу. — Не и преди подножието.
Аз също се оглеждам. Спускането е твърде стръмно, пътят е твърде открит, между завоите има само хилави храсти.
Няма къде да се скрием.
— ТОД ХЮИТ!
Виола посочва нагоре:
— Можем да се доберем до онези дървета на хълма, на който бяхме.
Но е твърде стръмно, не можем да се изкачим и аз чувам как надеждата гасне в гласа й при самото изричане.
Въртя се, все още търся…
И тогава виждам.
Малка неясна пътека, едва личи, води встрани от първия голям завой на пътя право към водопада. След няколко метра изчезва, но аз проследявам с поглед нататък, за да разбера докъде води.
Точно до скалата към водата.
Право надолу, едва ли не под водопада.
Право до малка площадка, която е почти напълно скрита.
Площадка под самия водопад.
Излизам от храстите и правя няколко крачки по пътя. Пътеката изчезва.
Както и площадката.
— Какво е това? — пита Виола.
Връщам се пак до храстите.