— Ето — посочвам. — Виждаш ли я?
Тя присвива очи и гледа накъдето й соча. Водопадът хвърля малка сянка върху площадката, крие мястото, където пътеката свършва.
— От тук се вижда — казвам, — но от пътя не се вижда — поглеждам я. — Ще се скрием.
— Той ще те чуе — казва тя. — Ще ни намери.
— Не и през този рев, не ако Шумът ми е тих.
Челото й се набръчква, поглежда по пътя към Хейвън, после нагоре, където Аарон ще се появи всеки миг.
— Бяхме толкова близо — казва.
Хващам я за ръката и я дръпвам.
— Хайде. Само докато той отмине. Докато се стъмни. С малко късмет той ще си помисли, че сме се върнали към дърветата, както ти предложи.
— Ако ни намери, ще се окажем в капан.
— Ако хукнем към града, той ще ни простреля — поглеждам я в очите. — Това е възможност. Шанс.
— Тод…
— Ела с мен — казвам и я гледам колкото мога по-настойчиво, изливам от себе си колкото мога повече надежда. О, никога не ме оставяй. — Обещавам, че тази вечер ще те заведа в Хейвън — стисвам ръката й. О, не ме предавай. — Обещавам ти.
Тя ме гледа, слуша ме, после изведнъж кимва рязко и решително и ние хукваме по тясната пътечка, надолу, там където тя свършва, прескачаме едни храсти, защото пътечката трябва да продължи след тях и…
— ТОД ХЮИТ!
Той е почти до водопада…
Плъзваме се надолу по нова стръмнинка досами водата, склонът надвисва над главите ни…
Плъзваме се до ръба на скалата…
Пред нас е само водопадът…
Стигам до ръба и изведнъж трябва да отстъпя назад, блъсвам се във Виола, защото пътеката свършва в нищото…
Тя ме сграбчва за ризата и ме задържа…
И водата лети пред нас и се разбива в скалите долу…
И площадката, която води под водопада, е там…
Но за да я достигнем, трябва да прескочим известно разстояние над пустотата на водопада…
— Това не се виждаше отгоре — казвам, а Виола ме стиска за китката, за да не политна надолу.
— ТОД ХЮИТ!
Той е близо, толкова е близо…
— Сега или никога, Тод — казва тя в ухото ми…
И ме пуска…
И аз скачам…
И съм във въздуха…
И водопадът гърми над главата ми…
И падам, и стъпвам…
И се обръщам…
И тя скача след мен…
И аз я хващам, и двамата падаме назад на площадката…
И оставаме да лежим там, дишайки тежко…
И слушаме…
И за секунда чуваме само рева на водопада над нас…
И после, слабо, отвъд гърма на водата…
— Тод Хюит!
И изведнъж започва да ни се струва, че викът идва от километри.
И Виола е легнала върху мен и аз дишам тежко в лицето й, а тя диша тежко в моето.
И се гледаме право в очите.
И гърмът на водопада е твърде силен, никой не може да чуе Шума ми.
След секунда тя опира ръце от двете ми страни и се надига от мен. Оглежда се и докато се оглежда, очите й се разширяват.
Чувам я как казва само:
— Леле.
Аз се претъркулвам и също се оглеждам.
Леле.
Малката площадка е много повече от малка площадка. Тя продължава навътре, дълбоко навътре в скалата под водопада. Застанали сме в началото на тунел, едната стена на който е скала, а другата — чиста падаща вода, която реве, бяла и кристална, толкова бърза, че изглежда неподвижна.
— Хайде — казвам и се отправям навътре в скалата, обувките ми се пързалят непрекъснато. Скалата е мокра и хлъзгава и ние се притискаме плътно до скалната стена, по-далеч от гърмящата вода.
Тътенът й е колосален. Всепоглъщащ, сякаш нещо веществено, което можеш да вкусиш и докоснеш.
Толкова е силен, че Шумът изчезва безследно.
Толкова е силен, че аз потъвам в най-дълбоката тишина, която някога съм чувствал.
Крачим надолу и встрани по площадката, проправяме си път през каменни бабуни и езерца, в които расте зелен мъх. Има и коренища, висят от скалата над нас, кой знае на какво растение принадлежат.
— Това не ти ли приличат на стъпала? — вика Виола, а гласът й е едва доловим зад водопада.
— Тод Хюит! — чуваме сякаш от милион километри далеч.
— Дали ще ни намери? — пита Виола.
— Не знам — отвръщам. — Едва ли.
Скалата под водопада не е равна, затова площадката извива успоредно с нея и едновременно продължава напред. Двамата сме подгизнали, водата е студена, не е никак лесно да се хващаме за корените, за да пазим равновесие.