Килиън на Бен:
— Нали знаеш какво означава това?
Бен на Килиън:
— Да, но планът не се променя по никакъв начин.
— КАКВО, ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ, СТАВА ТУК? — изревавам аз и нали се сещате, че казвам нещо друго, а не „да му се не види“. Просто ситуацията изисква някоя и друга по-силна думичка. — КАКЪВ Е ТОЗИ ПРОКЛЕТ ПЛАН?
Бен и Килиън все още не са разгневени от лошия ми език.
Бен снишава глас, а аз виждам, че се мъчи да подреди донякъде и Шума си, и ми казва:
— Много, ама наистина много е важно да държиш случилото се в блатото извън Шума си. Крий го колкото можеш по-добре.
— Защо? Диваците идват да ни избият ли?
— Не мисли за това! — срязва ме Килиън. — Покрий го, скрий го, дръж го тихо надълбоко, не го показвай, докато не се отдалечиш достатъчно от града, така че никой вече да не може да те чуе. А сега хайде, време е!
Той се обръща и тичешком поема към къщата, ама наистина тичешком.
— Хайде, Тод — казва Бен.
— Не мърдам, докато не ми обясните какво става.
— Ще получиш обяснение — казва Бен, хваща ме за ръката и тръгва към къщата, теглейки ме след себе си. — За такова ясно обяснение не си и мечтал.
А от него струи такава тъга, когато изрича тези думи, че аз млъквам и хуквам след него, а Манчи тича след нас и продължава да лае като луд.
Стигаме къщата и там аз очаквам да видя…
Не знам какво очаквам да видя. Орда диваци да излиза от гората. Всичките хора на Кмета Прентис строени отпред със заредени пушки. Цялата къща в пламъци. Не знам. Не мога да схвана нищо от Шума на Бен и на Килиън, моите собствени мисли клокочат като вулкан, а Манчи не спира и не спира да лае, така че кой би могъл да знае каквото и да било в такъв хаос?
Всъщност при къщата няма никой. Това си е къщата, нашата къща, стои си както обикновено, тихо и кротко, една спокойна ферма. Килиън блъсва задната врата, влиза в молитвената стая, която никога не използваме и започва да вдига дъските от пода. Бен отива в килера и се заема да пълни една платнена торба със суха храна и плодове, после прави крачка в банята, грабва един комплект за първа помощ и го пуска при храната.
А аз си стърча като последен глупак и се чудя какво става, мътните да го вземат.
Сигурен съм какво си мислите: как е възможно да не знам какво става, при положение че всеки Божи ден в продължение на толкова време съм чувал всяка една мисъл на двамата мъже, с които живея под един покрив? Всъщност, точно там е работата. Шумът неслучайно е наречен така, той е шумен. Той е само безкрайно бърборене и ропот, които се смесват в един общ голям хаос от звуци, мисли и образи и през половината от времето е невъзможно да измъкнеш от него абсолютно нищо смислено. Съзнанието на мъжете е голяма каша, а Шумът е живото, дишащо лице на тази каша. Той е едновременно и истината, и въобразената истина, и измислените образи, и фантазиите, Шумът казва нещо, но едновременно казва и точно обратното, и макар истината със сигурност да е някъде там, как можеш да разбереш кое точно е истината и кое — лъжата, при положение, че върху теб се излива всичко?
Шумът представлява човека в суров, нефилтриран вид, а нефилтрираният човек не е нищо друго, освен жив хаос.
— Никъде не отивам — казвам аз, докато Бен и Килиън продължават да вършат онова, с което са се захванали. Не обръщат никакво внимание на думите ми.
— Никъде не отивам — повтарям аз, а Бен само ме подминава и влиза в молитвената стая да помогне на Килиън с дъските. Най-после намират онова, което търсят и Килиън го вдига нагоре — раницата, старата ми раница, която мислех, че съм изгубил някъде. Бен я отваря, надниква набързо вътре и аз виждам, че там има мои дрехи и нещо друго, което прилича на…
— Това книга ли е? — питам. — Не трябваше да сте я изгорили още преди сума ти време?
Те все не ми обръщат внимание и затаяват дъх: Бен вади книгата от раницата и двамата с Килиън се втренчват в нея напрегнато, а аз виждам, че това не е точно книга, по-скоро прилича на тефтер с хубава кожена корица, а после Бен разлиства страниците — те са с цвят на слонова кост и изпъстрени с ръкописни редове.
Бен затваря книгата внимателно, личи си, че тя е нещо много важно, увива я в найлонова торбичка да я пази от влагата и я пъха пак в раницата.
Двамата се обръщат към мен.
— Не мърдам от тук — потретвам.
Някой започва да чука по входната врата.
В първия миг всички мълчим неподвижно, направо сме замръзнали. В главата на Манчи се натрупват толкова много неща, които му се иска да излае, че той също мълчи объркано почти минута, докато най-после излайва „Вратата!“, но Килиън го сграбчва с едната ръка за нашийника, а с другата му стисва муцуната. Всички напрегнато се гледаме, без да знаем какво ще последва.