— Тод Хюит!
Виола вдига поглед към входа, скрива лицето си с длани и аз я виждам как стиска зъби.
— Какво иска той? — избухва яростно. — Ако армията преследва теб, защо той преследва мен? Защо стреля по мен? Не разбирам.
— Лудите хора нямат нужда от обяснение за действията си — отвръщам.
Но Шумът ми си припомня жертвоприношението, което зърнах в съзнанието му там, в блатото.
Знакът, така я нарече той тогава.
Дар от Бога.
Не знам дали Виола чува това в Шума ми или сама си припомня, че го е чувала в неговия Шум, защото казва:
— Не смятам, че аз съм жертвата в жертвоприношението.
— Какво?
Тя се обръща към мен, на лицето й е изписано объркване.
— Не смятам, че съм аз — повтаря. — Когато ме отвлече, той почти през цялото време ме държеше упоена, а когато все пак се събуждах и той беше там, продължавах да виждам все нови и нови странни неща в Шума му, безсмислени неща.
— Той е луд — казвам. — По-луд от останалите.
Тя премълчава, само се взира в падащата вода.
После посяга и ме хваща за ръката.
— ТОД ХЮИТ!
Усещам как ръката й подскача, защото подскача и сърцето ми.
— Това беше по-близо — казва тя. — Той приближава.
— Няма да ни намери.
— Ще ни намери.
— Тогава ще се справим с него.
Двамата едновременно поглеждаме ножа.
— ТОД ХЮИТ!
— Намерил е пътеката — казва тя, сграбчва ръката ми и се притиска до мен.
— Още не я е намерил.
— Почти бяхме стигнали — казва тя, а гласът й е ПИСКЛИВ И прекъсва. — Почти бяхме стигнали.
— Ще стигнем.
— ТОД ХЮИТ!
Това със сигурност е по-близо.
Открил е тунела.
Стисвам ножа и поглеждам Виола, лицето й е обърнато право към входа, на него е изписан такъв страх, че гърдите ме заболяват.
Стисвам по-здраво ножа.
Ако той само я докосне…
И Шумът ми се връща обратно в началото на нашето пътешествие, във времето, когато Виола още мълчеше, във времето, когато ми каза името си, във времето, когато разговаряше с Хилди и Там, във времето, когато взе назаем акцента на Уилф, във времето, когато Аарон я грабна и ми я отне, във времето, когато се събудих в къщата на доктор Сноу, във времето, когато тя даде обещание на Бен, във времето, когато заговори с гласа на мама и накара целия свят да се промени, поне за кратко.
Всички неща, през които преминахме.
Как плака, когато изоставихме Манчи.
Как ми каза, че аз съм всичко, което тя има на света.
Как открих, че мога да я разчитам въпреки мълчанието.
Как помислих, че Аарон я е прострелял горе на скалата.
Какво почувствах в тези ужасяващи секунди, когато мислех, че я простреля.
Какво ще чувствам, ако я изгубя.
Болката и измамата, и несправедливостта.
Яростта.
И как ми се искаше простреляният да бях аз.
Поглеждам ножа в ръката си.
И осъзнавам, че тя е права.
Осъзнавам, че тя е била права през цялото време, колкото и смахнато да е всичко.
Тя не е жертвата.
Не е тя.
Ако един от нас падне, падаме всички.
— Знам какво иска той — казвам и се изправям.
— Какво? — пита Виола.
— ТОД ХЮИТ!
Той със сигурност крачи през тунела.
Няма къде да бягаме.
Той идва.
Тя също се изправя, а аз заставам между нея и входа.
— Залегни зад пейките — казвам. — Скрий се.
— Тод…
Аз отстъпвам от нея, а дланта ми е върху ръката й и остава там, докато не се отдалечавам твърде много и вече трябва да я пусна.
— Къде отиваш? — пита тя, а гласът й трепери.
Поглеждам към входа, откъдето дойдохме, към тунела под водата.
Той ще е тук всеки миг.
— ТОД ХЮИТ!
— Той ще те види! — казва тя.
Аз вдигам ножа пред мен.
Ножът, който причини толкова беди.
Ножът, който носи такава власт.
— Тод! — казва Виола. — Какво правиш?
Обръщам се към нея.
— Той няма да ти стори зло — отвръщам. — Не и когато разбере, че аз знам какво всъщност иска.
— Е, какво иска?
Аз я гледам, застанала сред пейките, бялата планета и луните греят над нея от стената, водата хвърля върху й искрящи отблясъци, гледам лицето й и израза на тялото й така, както просто стои и ме гледа в отговор, и откривам, че все още я познавам, че тя все още е Виола Ийд, и че мълчанието не значи празнина, че то никога не е значело празнина.