Поглеждам я право в очите.
— Ще го посрещна като мъж — казвам.
И въпреки че водопадът гърми и тя не може да чуе Шума ми, въпреки че не може да види мислите ми, тя също ме поглежда право в очите.
И аз виждам, че разбира.
Дръпва рамене назад и се изправя.
— Няма да се крия — казва. — Ако ти не се криеш, и аз няма да се крия.
Това ми е достатъчно.
Кимвам.
— Готова ли си? — питам.
Тя ме поглежда в отговор.
Кимва веднъж, отсечено.
Обръщам се с лице към тунела.
Затварям очи.
Поемам дълбоко въздух.
И с всяка глътка въздух в дробовете, и с всяка нотка от Шума си, аз се засилвам…
И изкрещявам с всички сили…
— ААРОН!!!!!!
Отварям очи и го чакам да дойде.
41
Ако един от нас падне
Първо виждам стъпалата му, пързалят се по стълбата, но той не бърза, крачи спокойно, защото знае, че сме тук.
Държа ножа с дясната си ръка, но лявата също е готова. Застанал съм на пътеката, приблизително в средата на църквата. Виола е малко вдясно зад мен, между пейките.
Готов съм.
Осъзнавам, че наистина съм готов.
Всичко случило се ме доведе дотук, до това място, където стоя с нож в ръка и с нещо, което трябва да спася.
Някого, когото трябва да спася.
И ако трябва да избирам между нея и него, то това въобще не е избор и армията може да върви на м… си.
Защото съм готов.
По-готов няма да бъда.
Защото знам какво иска той.
— Хайде — казвам полугласно.
Появяват се краката на Аарон, после ръцете му, едната носи пушката, другата се подпира на стената.
После лицето му.
Неговото ужасно, ужасно лице.
Наполовина откъснато е, през раната на бузата му се виждат зъбите, дупката на мястото на носа му зее, лишавайки го почти напълно от човешки вид.
Той се усмихва.
В този миг усещам страха.
— Тод Хюит — казва, сякаш ме поздравява.
Повишавам глас да надвикам водопада, като се надявам да не чуе треперенето в него:
— Можеш да оставиш пушката, Аарон.
— О, позволяваш ми, а? — отвръща той и очите му се разширяват, когато вижда Виола зад гърба ми. Не поглеждам назад, но знам, че тя също го гледа в очите и му показва всичката си смелост.
И това ми дава сили.
— Знам какво искаш — казвам. — Проумях.
— Проумя ли, млади Тод? — казва Аарон и аз усещам, че не може да се сдържи, надниква в Шума ми, поне в малкото от него, което може да чуе зад водопада.
— Тя не е жертвата — казвам.
Той не отвръща, само прави няколко крачки навътре в църквата, очите му гледат кръста на амвона и пейките.
— Аз също не съм жертвата — продължавам.
Злата му усмивка става по-широка. Ъгълчето на раната на бузата се сцепва и от него потича кръв.
— Острият ум е дяволски дар — отвръща и това навярно е неговият начин да ми каже, че съм прав.
Заставам стабилно и се въртя, следейки движението му, докато той заобикаля амвона и крачи из онази половина на църквата, която е по-близо до водата.
— Ти си — казвам. — Жертвата си ти.
И отварям Шума си колкото мога по-ярко, за да надвикам водопада и за да могат и Аарон, и Виола да видят, че казвам истината.
Защото, както Бен ми показа в Шума си още във фермата, начинът, по който момчето в Прентистаун става мъж, причината, поради която момчетата, които са станали мъже, вече не говорят с малките момчета, начинът, по който момчето, което става мъж, се превръща в съучастник в престъпленията на Прентистаун, е…
Е…
И трябва да се накарам насила да го кажа…
Е като убие друг мъж.
Със собствените си ръце.
Всички онези мъже, които изчезваха, които са се опитвали да изчезнат.
Те всъщност изобщо не са изчезвали.
Господин Ройъл, старият ми учител, който се напиваше с уиски, не се е застрелял сам. Бил е застрелян от Себ Мънди на тринайсетия му рожден ден, накарали са Себ да се изправи пред него и да дръпне спусъка, докато останалите мъже на Прентистаун са гледали. Господин Голт, чиито овце прибрахме, когато той изчезна преди две години, само се е опитал да изчезне. Кметът Прентис го заловил да бяга през блатото, а Кметът Прентис е верен на съглашението си със закона на Новия свят и екзекутирал господин Голт, но не лично, а изчакал да дойде тринайсетият рожден ден на господин Прентис Младши и накарал сина си да изтезава господин Голт до смърт, сам, със собствените си ръце.