И така нататък, и така нататък. Мъже, които познавах, са били избити от момчета, които познавах, преди самите те да се превърнат в мъже. Ако при тринайсетия рожден ден на някое от момчетата хората на Кмета разполагали с някой заловен беглец, добре. Ако не разполагали, просто си избирали някого от Прентистаун, някого, когото не харесвали особено, и после казвали на останалите, че той е изчезнал.
Давали на момчето да прекрати живота на мъжа, сам-само.
Един мъж умира, друг мъж се ражда.
Всеки е съучастник. Всеки е виновен.
Освен мен.
— О, Господи — чувам Виола.
— Но за мен сте имали други планове, нали? — казвам.
— Ти беше последният, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Последният войник в идеалната армия на Бога.
— Смятам, че Бог няма нищо общо с армията ви — казвам. — Остави пушката. Знам какво трябва да направя.
— Но ти носител на благата вест ли си, Тод? — пита Аарон, вдига глава и невъзможната му усмивка зейва още повече. — Или си самозванец?
— Прочети ме — казвам. — Прочети ме, ако не вярваш, че мога да го сторя.
Той е застанал на амвона, гледа към мен на пътеката между пейките, посяга към Шума ми отвъд тътена на водопада, рови в него, сграбчва каквото може и аз чувам жертвоприношението и идеалното Божие дело, и мъченичеството на светеца.
— Може би, млади Тод — казва той.
И слага пушката на амвона.
Преглъщам и стисвам ножа още по-силно.
Но той гледа към Виола и се изсмива кратко.
— Не — произнася. Малките момиченца ще се опитат да се възползват, нали така?
И той спокойно хвърля пушката отвъд ръба и тя потъва във водопада.
Става толкова бързо, че дори не виждам как тя изчезва.
Но вече я няма.
Сега сме само аз и Аарон.
И ножът.
Аарон разтваря ръце и аз се сещам, че заема обичайната си поза за проповед, позата пред собствения си амвон в Прентистаун. Навежда се напред над амвона тук, вдига длани и обръща очи нагоре към бялата искряща вода.
Устните му се движат беззвучно.
Той се моли.
— Ти си луд — казвам.
Той ме поглежда.
— Аз съм благословен.
— Искаш да те убия.
— Грешка, Тод Хюит — отвръща той и прави крачка към мен по пътеката. — Омразата е ключът. Омразата е водачът. Омразата е огънят, който пречиства войника. Войникът трябва да мрази.
Прави втора крачка.
— Не искам да ме убиеш — казва. — Искам да ме убиеш предумишлено и хладнокръвно.
Правя крачка назад.
Усмивката му трепва.
— Може би момчето обещава повече, отколкото може да изпълни.
— Защо? — питам и пак отстъпвам. Виола също отстъпва, още по-назад от мен, точно под рисунката на Новия свят. — Защо правиш това? Какъв е изобщо смисълът?
— Бог ми показа моя път — отвръща той.
— Живяхме заедно цели тринайсет години — казвам, — и единственото, което аз познавах, бяха мъжете.
— Бог действа чрез мъжете — отвръща Аарон.
— Злото също — обажда се Виола.
— А! — вика Аарон. — То говори. Изкусителни, приспивни думи…
— Млъквай! — срязвам го. — Няма да разговаряш с нея.
Отстъпил съм назад отвъд последния ред пейки.
Тръгвам надясно, Аарон ме следва, без да приближава, въртим се в бавен кръг, ръцете му са разперени, ножът ми е вдигнат. Виола се държи зад гърба ми, пръските вода обливат всичко. Перспективата спрямо помещението бавно се измества пред очите ми, подът е хлъзгав, стената от вода блести бяла на слънцето.
И ревът, безспирният рев.
— Ти беше последното изпитание — казва Аарон. — Последното момче. Онова, което щеше да завърши делото ни, да завърши нас. Ако ти си в армията, това значи, че в нея няма слабо звено. Това значи, че наистина сме благословени. Ако един от нас падне, падаме всички, Тод. А ако това се случи, значи всички е трябвало да паднем — той стиска юмруци и пак обръща поглед нагоре. — Ние можем да се преродим! Можем да се заемем с този прокълнат свят и да го превърнем в…