— Аз не бих го сторил — обаждам се, а той се смръщва, защото съм го прекъснал. — Не бих избил всички.
— А, да, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Точно затова ти си много, много специален, нали? Момчето, което не може да убива.
Хвърлям крадешком поглед към Виола, която е застанала отново малко встрани от мен. Все така се въртим в кръг.
Само че сега Виола и аз приближаваме онази половина от църквата, която е по-близо до входа.
— Но Бог изисква жертва — казва Аарон. — Бог иска своя мъченик. А кого е най-добре да убие специалното момче, ако не онзи, през когото Бог говори?
— Не мисля, че Бог ти казва каквото и да било — отвръщам. — Макар че доста ми се вярва, че и на него вече му се иска да си мъртъв.
Очите на Аарон се изпразват напълно и се наливат с лудост, а мен ме побиват ледени тръпки.
— Аз ще бъда светец — казва, а в гласа му гори пламъче.
— Такава е съдбата ми.
Стигнал е до края на пътеката и ни е последвал край последния ред пейки.
Виола и аз продължаваме да отстъпваме.
Почти сме стигнали тунела.
— Но как да мотивираме момчето? — продължава Аарон, очите му са като пусти дупки. — Как да го принудим да влезе в мъжествеността?
И Шумът му се отваря за мен, страшен като гръмотевица.
Очите ми се разширяват.
Стомахът ми се свива на топка.
Раменете ми се отпускат, защото усещам непоносима слабост.
Виждам. Това е фантазия, лъжа, но лъжите на мъжете са живи като истините им, а аз виждам всички подробности.
Той е щял да убие Бен.
Така е щял да ме принуди да убия него, Аарон. Така са щели да завършат делото. За да направят армията си идеална, за да превърнат мен в убиец, са щели да убият Бен.
И да ме накарат да гледам.
Да ме накарат да мразя толкова силно, че да убия Аарон.
Шумът ми започва да ръмжи, достатъчно силно, че да надвика водопада.
— Ти ш… боклук…
— Но Бог изпрати знак — продължава Аарон и обръща поглед към Виола, очите му са още по-широки, кръв тече от раната на бузата, дупката на мястото на носа се разтяга.
— Момичето — казва. — Момичето от небесата.
— Не смей да я гледаш! — изкрещявам. — Не смей да я гледаш никога!
Аарон се обръща пак към мен, с усмивка на лицето.
— Да, Тод, да — казва. — Това е твоят път, по този път ще поемеш. Момчето с мекото сърце, момчето, което не може да убива. За какво, обаче, би убило такова момче? Кого би защитило?
Още една стъпка назад, още една стъпка по-близо до тунела.
— И когато нейното лошо, прокълнато мълчание замърси блатото ни, аз помислих, че Бог ми е изпратил жертва, която сам да му принеса, последен пример за скритото зло, което аз да унищожа и така да се пречистя — той вирва глава. — Но после ми се разкри истинната цел на идването й — той премества поглед от Виола към мен. — Тод Хюит ще защити беззащитните.
— Тя не е беззащитна — отвръщам.
— И тогава ти побягна — очите му се разширяват от фалшиво изумление. — Побягна, вместо да изпълниш съдбата си — отново вдига поглед към тавана на църквата. — Това направи победата над тебе още по-сладка.
— Още не си победил — казвам.
— Дали? — той пак се усмихва. — Хайде, Тод. Ела при мен с омраза в сърцето.
— Ще дойда — казвам. — Ще го сторя.
Правя още една крачка назад.
— Преди беше толкова близо, Тод — казва Аарон. — В блатото, ножът ти е вдигнат, аз убивах момичето, но не. Ти се поколеба. Нарани, но не уби. После аз я откраднах от теб и ти я последва, откри я, както си знаех, че ще сториш, страдаше от раната, която ти нанесох, но това отново се оказа недостатъчно. Пожертва обичното си куче, вместо да я оставиш да пострада, остави ме да прекърша телцето му, вместо да изпълниш целта, за която си роден…
— Млъквай! — казвам.
Той протяга длани към мен.
— Ето ме, Тод — казва. — Посрещни съдбата си, изпълни целта. Стани мъж — той свежда глава ниско, но очите му са обърнати към мен и ме гледат. — Падни.
Горната ми устна оголва зъбите.
Изправям гръб.
— Аз вече съм мъж — казвам.
Шумът ми също го казва.
Той ме гледа. Сякаш гледа през мен.
После въздъхва.
Сякаш е разочарован.
— Не си още мъж — отвръща, а лицето му се изменя. — Може би и никога няма да станеш.
Но аз не отстъпвам назад.