— Жалко — казва той.
И скача към мен…
— Тод! — изпищява Виола…
— Бягай! — викам аз…
Но не отстъпвам назад…
Напротив, пристъпвам…
И схватката започва.
Аз се втурвам към него, той скача към мен, аз стискам ножа, но в последния момент се отмествам, той ме пропуска и се удря в стената…
Извърта се, ръмжи, замахва да ме удари, а аз се гмуркам под юмрука и замахвам с ножа, порязвам му ръката между китката и лакътя, но това дори не го забавя…
Замахва с другата ръка и ме удря под брадичката…
Събаря ме по гръб…
— Тод! — вика отново Виола…
Препъвам се в последната пейка и падам лошо…
Но гледам…
Аарон се обръща към Виола…
Тя е стъпила на първото стъпало…
— Бягай! — викам…
Но в ръцете си тя държи голям плосък камък и с крива гримаса и гневно изпъшкване го хвърля към Аарон, той се навежда и се опитва да го отклони с ръка, но камъкът го удря по челото и го кара да залитне далеч и от двама ни, към площадката, към предната част на църквата…
— Хайде! — вика ми Виола…
Аз се изправям на крака…
Но Аарон вече се е обърнал…
Кръв тече по лицето му…
Устата му е отворена в крясък…
Скача напред като паяк, сграбчва дясната ръка на Виола…
Тя го блъсва яростно с лявата, окървавява я от удара по лицето му…
Но той не я пуска…
Аз изкрещявам и се втурвам към тях…
Ножът е навън…
Но отново го отклонявам в последния миг…
И просто се блъсвам в Аарон…
Падаме в основата на стълбите, Виола пада по гръб, аз — върху Аарон, той ме удря по главата, надига ужасното си лице и ме захапва за оголената шия…
Аз изкрещявам и се дърпам назад, като го удрям с обърната длан, докато се отдръпвам…
Отдалечавам се от него заднишком, обратно в църквата…
Той се хвърля след мен, юмрукът му е напред…
Удря ме в окото…
Главата ми се отмята назад…
Препъвам се край пейките и пак съм в центъра на църквата…
Още един удар…
Вдигам ножа да го парирам…
Но държа острието настрани…
И той ме удря повторно…
Пропълзявам встрани по мокрите камъни…
Пак по пътеката към амвона…
И за трети път юмрукът му среща лицето ми…
Усещам как ми избива два зъба…
И почти падам…
После наистина падам…
Гърбът и главата ми се удрят в камъка на амвона…
И аз изпускам ножа.
Той изтрополява близо до ръба.
Безполезен, както винаги.
— Шумът ти те разкрива! — изкрещява Аарон. — Шумът ти те разкрива! — крачи към мен, надвесва се над мен. — От мига, в който стъпих в това свещено място, си знаех, че ще стане така! — спира до краката ми и се взира в мен, юмруците му са стиснати и кървави с моята кръв, лицето му е кърваво с неговата собствена. — Никога няма да станеш мъж, Тод Хюит! Никога!
С ъгълчето на окото си виждам как Виола трескаво се оглежда за още камъни…
— Аз вече съм мъж — казвам, но съм повален, изпуснах ножа, гласът ми изневерява, ръката ми притиска кървящата рана на шията.
— Ти отне от мен жертвата, която исках да принеса! — очите му са се превърнали в пламтящи диаманти, Шумът му фучи аленочервен и горещ, така че водата направо се изпарява от тялото му. — Ще те убия — главата му е наведена. — А ти ще умреш, знаейки, че нея съм я убил бавно!
Стисвам зъби.
Започвам да се изправям на проклетите си крака.
— Идвай, ако ще идваш — изръмжавам.
Аарон изкрещява и прави крачка към мен…
Посяга с ръце…
Лицето ми се надига да го посрещне…
И Виола го ЦАПАРДОСВА отстрани по главата с един камък, който едва е повдигнала…
Той залита…
Навежда се към пейките и се задържа да не падне…
И пак залита…
Но не пада.
Проклетият не пада.
Олюлява се, но стои на крака между мен и Виола, разгъва се бавно, с гръб към Виола е, но се извисява много над нея, от слепоочието му блика ручей кръв, но той е висок като ш… кошмар…
Той наистина е чудовище.
— Ти не си човек — казвам.
— Казах ти вече, млади Тод — отвръща той с тих и страшен глас, а Шумът му лъска с такава чиста ярост, че за малко не ме събаря обратно. — Аз съм светец.