Замахва към Виола без дори да погледне към нея, удря я по окото, събаря я по гръб, а тя извиква и пада, пада, пада, препъва се в пейките и удря глава в камъка…
И не става повече.
— Виола! — изкрещявам.
И скачам край него…
Той ме пуска да мина…
Стигам до нея…
Краката й са на една от каменните пейки…
Главата й е на каменния под…
От нея тече ручейче кръв…
— Виола! — казвам и я повдигам…
Но главата й се отпуска назад…
— ВИОЛА! — изкрещявам…
И зад себе си чувам ниско ръмжене…
Смях.
Той се смее.
— Ти бездруго щеше да я предадеш — казва. — То се виждаше.
— МЛЪКВАЙ!
— И знаеш ли защо щеше да я предадеш?
— ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Той снишава гласа си до шепот…
Но такъв шепот, от който цялото ми тяло се разтреперва…
— Защото ти вече си паднал.
И Шумът ми пламва аленочервен.
По-червен от когато и да било.
Убийствено червен.
— Да, Тод — съска Аарон. — Да, това е пътят.
Нежно слагам Виола на земята, изправям се и се обръщам с лице към него.
И омразата ми е толкова огромна, че изпълва пещерата.
— Хайде, момче — казва той. — Пречисти се.
Аз поглеждам ножа…
Лежи в локва вода…
Близо до ръба, край амвона зад Аарон…
Там, където го изпуснах…
И го чувам как ме вика…
Вземи ме, казва той…
Вземи ме и ме използвай, казва той…
Аарон разтваря ръце.
— Убий ме — произнася. — Стани мъж.
Никога не ме пускай, казва ножът…
— Прости ми прошепвам нечуто, макар че не знам кой може да ми прости, нито пък за какво…
Прости ми…
И скачам…
Аарон не мръдва, стои с разтворени ръце, сякаш да ме прегърне…
Аз го блъсвам с рамо…
Той не се съпротивлява…
Шумът ми пищи червен…
Падаме край амвона близо до ръба…
Аз съм отгоре му…
Той все така не се съпротивлява…
Удрям го в лицето…
Пак…
И пак…
И пак…
Разбивам го съвсем…
Превръщам го в кървава пихтия…
Омразата се лее от юмруците ми…
И аз продължавам да удрям…
И удрям…
През пращене на кости…
И хрущене на хрущяли…
И едно око се пръсва под кокалчетата ми…
Удрям, докато вече не си чувствам ръцете…
И продължавам да удрям…
И кръвта му ме опръсква целия…
И нейната червенина се слива с червенината на Шума ми…
И тогава се отпускам назад, без да ставам от него, покрит с кръв…
И той се смее, той все още се смее.
И гъргори „Да“ през изпочупените си зъби, „Да…“
И червеното пак се надига в мене…
И аз не мога да го удържа…
И омразата…
И аз вдигам поглед…
Към ножа…
Само на метър от мене…
На ръба…
До амвона…
Вика ме…
Вика…
И този път знам…
Този път знам…
Ще го използвам.
И скачам към него…
Ръката ми е протегната…
Шумът ми е толкова червен, че ме заслепява…
Да, казва ножът…
Да.
Вземи ме.
Вземи властта в ръка…
Но една друга ръка е там преди мен…
Виола.
И докато падам към ножа, в мене плисва порив…
Порив в Шума ми…
Порив от това, че я виждам…
Че я виждам жива…
Порив, който се издига над червеното…
И казвам: „Виола“…
Просто „Виола“.
И тя вдига ножа.
Засилката ме завърта към ръба, аз се обръщам и се мъча да се задържа, и я виждам как вдига ножа, и я виждам как пристъпва напред, и падам на площадката пред водата, и пръстите ми се пързалят по мокрия камък, и виждам как Аарон сяда, и сега той има само едно око, и то се взира във Виола, а тя вдига ножа и го насочва напред, и аз не мога да я спра, и Аарон се мъчи да се надигне, а Виола върви към него, и аз се удрям с рамо в площадката, и малко остава да падна, и гледам, а малкото, което е останало от Шума на Аарон, излъчва гняв и страх, и казва Не…
Казва Не ти…