И Виола вдига ръка…
Вдига ножа…
И замахва надолу…
И надолу…
И надолу…
И го забива право в шията на Аарон…
Толкова силно, че върхът се показва от другата страна…
И се чува изхрущяване, изхрущяване, което никога няма да забравя…
Аарон пада от силата на удара…
И Виола пуска ножа…
Отстъпва.
Лицето й е бяло.
Чувам дишането й над гърмежа на водопада.
Повдигам се на ръце…
И двамата гледаме.
Аарон се надига.
Надига се бавно, едната му ръка дращи по ножа, който си стои в шията му. Останалото око е широко отворено, езикът му виси от устата.
Застава на колене.
И после се изправя.
Виола изплаква и отстъпва.
Отстъпва, докато застава до мен.
Чувам го как се мъчи да преглъща.
Мъчи се да диша.
Прави крачка напред, но се препъва в амвона.
Гледа към нас. Езикът му виси и се върти.
Той се мъчи да каже нещо.
Мъчи се да каже нещо на мен.
Мъчи се да произнесе дума.
Но не може.
Не може.
Шумът му представлява просто диви цветове, и картини, и неща, които никога няма да мога да изрека.
Той среща погледа ми.
И Шумът му спира.
Спира напълно.
Най-после.
Гравитацията поема тялото му и той се хлъзва встрани. Далеч от амвона.
Отвъд ръба.
И изчезва под водната стена.
Отнася ножа със себе си.
42
Последния път към Рая
Виола сяда до мен толкова бързо и рязко, сякаш пада.
Диша тежко и се взира в мястото, където изчезна Аарон. Слънчевите лъчи през водопада хвърлят вълни пречупена светлина върху лицето й, но само те се движат, а тя не помръдва.
— Виола? — казвам и клякам до нея.
— Няма го — отвръща тя.
— Да — казвам. — Няма го.
И тя просто диша.
Шумът ми пращи като разбиващ се космически кораб, пълен е с червено и бяло, и с неща, толкова разнообразни, че главата ми ще се пръсне.
Аз трябваше да го сторя.
Аз трябваше да го сторя, за да не го понесе тя.
Но вместо това…
— Аз трябваше да го сторя — казвам. — Бях готов да го сторя.
Тя ме поглежда с широко отворени очи.
— Тод?
— Аз трябваше да го убия — гласът ми се надига. Бях готов да го сторя!
И тогава нейната брадичка започва да трепери, сякаш Виола ще заплаче, но тя не плаче, а наистина трепери, после затреперват и раменете й, очите й се разширяват и в Шума ми няма никаква промяна, всичко в него си е вътре, но в този момент още нещо влиза в Шума ми и това нещо е за нея, и аз я сграбчвам, и я прегръщам, и двамата се полюляваме напред-назад заедно, защото тя може да се люлее колкото си иска.
Тя не проговаря дълго време, от гърлото й излизат само тихи стонове и аз си спомням как, когато убих дивака, хрущенето премина по цялата ми ръка, как продължавах да виждам кръвта, как го виждах да умира отново и отново.
Как още го виждам.
(Но трябваше да съм аз).
(Бях готов).
(Но сега ножът вече го няма).
— Да убиеш някого не е същото като да ти разказват за това — казвам над главата й. — Изобщо не е същото.
(Но трябваше да съм аз).
Тя още трепери и все така седим до вилнеещия, ревящ водопад, а слънцето е високо в небето и в църквата влиза по-малко светлина, и двамата сме мокри и кървави, и кървави и мокри.
И ни е студено, и треперим.
— Хайде — казвам и й помагам да стане. — Първо трябва да се подсушим, нали?
Изправям я на крака. Вземам раницата, която е още на пода между две пейки, връщам се при нея и й протягам ръка.
— Слънцето се е вдигнало — казвам. — Навън ще бъде топло.
Тя гледа ръката ми цяла минута, преди да я хване.
Но я хваща.
Заобикаляме амвона, не можем да откъснем очи от мястото, където изчезна Аарон, но кръвта му вече е отмита от водните капчици.
(Трябваше аз да го сторя).
(Но ножът вече).
Чувствам как ръката ми трепери в нейната и не знам къде свършва единият от нас и къде започва другият.
Стигаме до стъпалата и изкачваме половината, когато тя проговаря.
— Лошо ми е — казва.
— Знам — казвам.
Спираме, тя се навежда към водопада и повръща.
Силно.
Вероятно така става, когато убиеш някого наистина.