Наведена е напред, косата й е оплетена и мокра. Плюе.
Но не вдига поглед.
— Не можех да ти позволя — казва. — Той щеше да победи.
— Аз трябваше да го сторя — отвръщам.
— Знам — казва тя в косата си, във водопада. — Затова го сторих аз.
Аз издишам.
— Трябваше да ме оставиш да го сторя.
— Не — тя ме поглежда изотдолу, все така превита. — Не можех да ти позволя — изтрива си устата и кашля. — Но не е само това.
— А какво? — питам.
Тя ме поглежда в очите. Нейните са разширени, пълни с кървави жилчици от напъването при повръщането.
И са по-стари отпреди.
— Аз исках, Тод — казва, а челото й се набръчква. — Исках да го сторя. Исках да го убия — тя скрива лицето си с ръце. — О, Господи — издиша, — о, Господи, о, Господи, о, Господи.
— Спри — казвам, хващам я за ръцете и ги отдръпвам от лицето й. — Спри. Той беше зъл. Беше луд и зъл…
— Знам! — изкрещява тя. — Но продължавам да го виждам. Виждам как ножът мина през…
— Да, добре, искала си — спирам я, преди нещата да станат още по-зле. — И какво от това? Аз също исках. Но той ме накара да го искам. Той направи така, че да оцелеем или ние, или той. Точно затова беше зъл. Не е въпросът какво сме направили аз или ти, а какво е направил той, разбра ли?
Тя ме поглежда.
— Той стори точно онова, което обеща — казва тя с тих глас. — Накара ме да падна.
Изстенва, дланите й покриват устата, а очите й се наливат.
— Не — казвам властно, — не, виж каква е работата, виж какво мисля аз.
Поглеждам към водата и тунела и изобщо не знам какво мисля, но тя е пред мен и аз я гледам, и не знам какво си мисли, но не, знам какво си мисли, защото я виждам как стъпва на самия ръб и ме гледа, и ме моли да я спася.
Да я спася, както тя спаси мен.
— Ето какво мисля — казвам и гласът ми е по-силен, и мислите ми идват, мисли, които летят в Шума ми като истинен шепот. — Мисля, че всички падат — казвам. — Мисля, че, може би, всички падаме. Но не мисля, че това е най-важното.
Хващам я нежно за ръцете, за да съм сигурен, че ме слуша.
— Мисля, че най-важното е дали отново ще се изправим, след като сме паднали.
И водата тече край нас, и ние треперим от студ и от всичко останало, и тя се взира в мен и аз чакам, и се надявам.
И я виждам как прави крачка и се отдалечава от ръба.
Виждам я как се връща обратно при мен.
— Тод — казва и това не е въпрос.
Това е просто името ми.
Това е, което аз съм.
— Хайде — казвам. — Хейвън ни чака.
Хващам я за ръка, изкачваме останалите стъпала и стигаме по-плоската площадка, следваме извивката на голямата скала и се добираме до последните мокри камъни. Скокът обратно на пътечката е по-труден сега, защото сме мокри и слаби, но аз се засилвам и прескачам, а после поемам Виола, когато тя скача след мен.
И излизаме под слънцето.
Дишаме дълго, оставяме най-мокрото мокро да се изпари от нас, преди да съберем сили и да се покатерим нагоре, пълзим през храстите по пътечката и се връщаме на пътя.
Поглеждаме надолу по хълма, проследяваме зигзагообразната линия.
Той е още там. Хейвън още е там.
— Последната част от пътя — казвам.
Виола разтрива раменете си, за да се изсуши. Присвива очи и се вглежда в мен.
— Много те е удрял, знаеш ли?
Вдигам пръсти. Окото ми започва да се подува, отстрани в устата имам празнина там, където Аарон ми изби два зъба.
— Благодаря — казвам. — Не ме болеше, преди да го споменеш.
— Извинявай — тя се усмихва лекичко, слага ръка на тила си и се смръщва.
— Ти как си? — питам.
— Боли ме — отвръща. — Но ще го преживея.
— Ти си неразрушима — казвам.
Тя пак се усмихва.
И тогава във въздуха се чува един странен звук фиуЗЗТ, Виола леко ахва, изпуска просто едно тихо ох.
Гледаме се в очите секунда, под слънцето, изненадани, без да знаем от какво.
И после аз проследявам погледа й, когато тя свежда глава.
На ризата й има кръв.
Нейна кръв.
Прясна кръв.
Изтича от малка дупчица точно от дясната страна на пъпа й.
Тя докосва кръвта и поглежда пръстите си.
— Тод? — казва.
И после пада напред.