Аз я подхващам и се люшвам от тежестта й.
И поглеждам зад нея.
Горе на ръба на скалата, там, където пътят надолу започва.
Господин Прентис Младши.
На кон.
С протегната ръка.
Държи пистолет.
— Тод? — прошепва Виола на гърдите ми. — Мисля, че някой ме простреля, Тод.
Няма повече думи.
Няма думи в главата ми, няма думи в Шума ми. Господин Прентис Младши смушква коня и поема надолу към нас.
Пистолетът му е все така насочен.
Няма къде да бягаме.
И ножът не е у мен.
Светът ми се разкрива като ясен и бавен кат най-лошата болка, Виола започва да диша все по-тежко, господин Прентис Младши язди надолу по пътя, Шумът ми се надига със знанието, че с нас е свършено, че този път няма измъкване, че ако светът иска да те докопа, ще те напада, докато те докопа.
И кой съм аз, че да променя това? Кой съм аз, че да мога да променя това, да се опълча на волята на света? Кой съм аз, че да се опитвам да спра края на света, след като той тътне и връхлита?
— Мисля, че тя много те иска, Тод — ухилва се господин Прентис Младши.
Стисвам зъби.
Шумът ми се надига ален и морав.
Аз съм проклетият Тод Хюит.
Това съм, който съм, м… ви.
Поглеждам го право в очите и пращам срещу му всичкия си Шум, и изплювам дрезгаво:
— Ще съм ти благодарен, ако ме наричаш господин Хюит.
Господин Прентис Младши се свива, наистина се свива за миг, неволно дърпа юздите и кара коня да се изправи на задните си крака.
— Хайде пък сега — казва, но гласът му е несигурен.
И знае, че и двамата чуваме несигурността.
— Горе ръцете — казва. — Ще те водя при баща ми.
И тогава аз правя най-смайващото нещо.
Най-смайващото нещо, което някога съм правил.
Не му обръщам никакво внимание.
Коленича и отпускам Виола на прашния път.
— Боли, Тод — казва тя тихо.
Слагам я да седне, смъквам раницата, свалям ризата от гърба си, смачквам я на топка и я притискам върху раната.
— Натискай силно, чуваш ли ме? — казвам, а гневът ми расте като лава. — Ще се забавя само секунда.
Вдигам очи към Дейви Прентис.
— Ставай — казва той, конят му все така подскача и нервничи, но сега заради жегата, която лъха от мен. — Няма да повтарям, Тод.
Аз се изправям.
Правя крачка напред.
— Казах горе ръцете — повтаря Дейви, конят му пръхти и процвилва, и пристъпва от крак на крак.
Аз закрачвам срещу него.
По-бързо.
Докато вече тичам.
— Ще те застрелям — вика Дейви, размахва оръжието, опитва се да удържи коня, чийто Шум пищи изстрел! изстрел!
— Не, няма да ме застреляш! — изкрещявам, засилвам се право срещу главата на коня и го блъсвам с Шума си.
ЗМИЯ!
Конят се изправя на задните си крака.
— Мътните да те вземат, Тод! — вика Дейви, върти се неконтролируемо, старае се да укроти коня със свободната си ръка.
Аз скачам напред, плесвам коня по шията и отскачам назад. Конят цвили и пак се изправя.
— Мъртъв си! — крещи Дейви и прави пълен кръг, конят се върти и върти.
— Наполовина си прав — казвам.
И тогава виждам възможността си…
Конят цвили високо и тръска глава нагоре-надолу…
Аз изчаквам…
Дейви дърпа юздите…
Аз се привеждам…
Изчаквам…
— Ш… кон! — вика Дейви…
Опитва се пак да дръпне юздите…
Конят се завърта още веднъж…
Аз изчаквам…
Конят донася Дейви точно пред мен, както се е навел на седлото…
Ето я моята възможност…
Юмрукът ми е готов и изчаква…
ФРАС!
Удрям го право по лицето като с чук…
Кълна се, че усещам как носът му се чупи под удара ми…
Той извиква от болка и пада от седлото…
Изпуска пистолета в прахта…
Аз отскачам назад…
Кракът на Дейви остава закачен в стремето…
Конят пак се изправя на задни крака…
Аз пак го плесвам, колкото сила имам…
И на коня му писва…
Втурва се обратно нагоре по хълма, кракът на Дейви е още в стремето, той подскача тежко по камъните и прахта, влачи се по склона…
Пистолетът е в прахта…
Аз тръгвам към него…
— Тод? — чувам.