Няма време.
Няма никакво време.
Без да мисля, зарязвам пистолета и хуквам надолу към Виола, отпусната до храсталаците.
— Мисля, че умирам, Тод — казва тя.
— Не умираш — отвръщам, обвивам раменете й с една ръка, а другата пъхам под коленете й.
— Студено ми е.
— Не умираш, мътните те взели! — викам. — Не и днес! И аз се изправям, държа я на ръце и съм на върха на зигзагообразният път, който води в Хейвън.
По него няма да стигна достатъчно бързо Скачам право надолу. Право надолу през храстите.
— Хайде! — казвам високо, а Шумът ми се отнася нанякъде и цялата вселена се свива до краката ми.
Хайде!
Хуквам.
През храсти…
Сека пътя…
През още храсти…
Сека следващата извивка…
Надолу и надолу…
Ритам буци пръст и прескачам клони…
Препъвам се в корени…
Хайде.
— Дръж се — казвам на Виола. — Дръж се, чуваш ли ме? Виола стене всеки път, когато се приземявам по-тежко. Но това означава, че все още диша.
Надолу…
И надолу…
Хайде.
Моля те.
Прехвърлям няколко крачки без ритъм…
Но не падам…
Път и храсти…
Краката ме болят от стръмното…
Храсти и път…
Надолу…
Моля те…
— Тод?
— Дръж се!
Стигам подножието на хълма и хуквам напред.
Тя е толкова лека в ръцете ми.
Толкова лека.
Стигам до там, докъдето пътят отново се успоредява с реката, пътят към Хейвън, край него пак растат дървета, реката пак се плиска.
— Дръж се! — казвам пак, тичам по пътя, колкото мога по-бързо.
Хайде.
Моля те.
Пътят завива, завои…
Под дърветата покрай реката…
Напред зървам укреплението, което видях през бинокъла от хълма, грамадни дървени хиксове, навързани кръстато, натрупани от двете страни на пътя, но пътят е свободен.
— ПОМОЩ! — викам, когато стигам до укреплението. — ПОМОГНЕТЕ!
Тичам.
Хайде.
— Няма да мога… казва Виола без дъх.
— МОЖЕШ и още как! — викам. — Да не си ПОСМЯЛА да се предаваш!
Тичам.
Подминавам укреплението.
Там няма никого.
Пусто е.
Минавам през отвора за пътя, влизам зад укреплението. Спирам, колкото да се огледам на всички страни.
Няма никого.
— Тод?
— Почти стигнахме — казвам.
— Не мога, Тод…
И главата й се отпуска.
— НИЩО ПОДОБНО! — изкрещявам в лицето й. — СЪБУДИ СЕ веднага, Виола Ийд! Отвори си проклетите очи!
И тя се опитва. Виждам как се мъчи.
И очите й се отварят, мъничко, но се отварят.
И аз хуквам отново, колкото мога по-бързо.
И докато тичам, викам „ПОМОЩ!“.
— ПОМОЩ!
Моля ви.
— ПОМОЩ!
Дъхът й се накъсва.
— ПОМОГНЕТЕ НИ!
Моля те, не.
И не виждам НИКОГО.
Къщите, край които минавам, са затворени и празни. Пътят от черен става павиран, но все още няма жива душа.
— ПОМОЩ!
Краката ми стъпват на паважа.
Пътят води до грамадната църква в центъра на града, край нея има дървета, камбанарията грее над градския площад.
Там също няма никого.
Не.
— ПОМОЩ!
Излизам на площада, пресичам го, оглеждам се навсякъде, вслушвам се…
Не.
Не.
Празно и пусто.
Виола диша тежко в прегръдката ми.
А Хейвън е пуст.
Стигам до средата на площада.
Нито виждам, нито чувам жива душа.
Завъртам се пак.
— ПОМОЩ! — изплаквам.
Но тук няма никого.
Хейвън е напълно празен.
Тук също няма надежда.
Виола се изплъзва малко от ръцете ми и аз трябва да коленича, за да я прихвана. Ризата ми е паднала от раната й и аз я притискам с длан.
Нищо не ни остана. Раницата, бинокъла, книгата на мама — сега се сещам, че така и ги зарязах на хълма.
Аз съм всичко, което тя има на света, тя е всичко, което аз имам. Аз и Виола.
А кръвта й тече толкова силно…
— Тод? — казва тя тихо и неясно.
— Моля те — казвам, сълзите ми текат, а гласът ми прекъсва, — моля те.