На вратата отново се чука и отвън долита глас:
— Знам, че сте вътре.
— Мътните да го вземат — казва Бен.
— Проклетият Дейви Прентис — добавя Килиън.
Господин Прентис Младши. Човекът на закона.
— Не се ли сещате, че чувам Шума ви? — казва господин Прентис Младши от другата страна на вратата. — Бенисън Мур. Килиън Бойд.
Гласът замълчава за миг.
— Тод Хюит.
— Е, дотука бяхме с криенето — казвам аз и скръствам ръце, защото раздразнението ми все още надделява над всички останали чувства.
Килиън и Бен отново се споглеждат, после Килиън пуска Манчи, казва на мен и Бен „Стойте тук“ и тръгва към вратата. Бен натиква торбата с храната в раницата и завързва здраво вървите. Подава ми я.
— Сложи си я на гърба — прошепва той.
Отначало не я вземам, но той отново ми я подава и лицето му е толкова сериозно, че аз я поемам от ръката му и я мятам на гръб. Тежи цял тон.
Чуваме как Килиън отваря входната врата.
— Какво искаш, Дейви?
— За теб съм Шериф Прентис, Килиън.
— Вдигаш ме от масата, Дейви — продължава Килиън. — Ела по-късно.
— Не, няма да дойда по-късно. Трябва да поприказвам с младия Тод.
Бен ме поглежда, в Шума му пулсира тревога.
— Тод е по работа из фермата — казва Килиън. — Тъкмо излезе през задната врата. Чувам го.
Това са инструкции за мен и Бен, разбирате ли! Но аз не мърдам никъде, преди да чуя какво ще стане по-нататък, затова не обръщам внимание на ръката на Бен, който ме дърпа към задната врата.
— За глупак ли ме вземаш, Килиън? — казва господин Прентис Младши.
— Сигурен ли си, че наистина искаш да ти отговоря на този въпрос, Дейви?
— Чувам Шума му на пет метра зад тебе, Килиън. Чувам и Бен.
Ние пък чуваме как настроението му се променя.
— Искам само да поговоря с Тод. Няма да има никакви проблеми, той не е загазил.
— Защо тогава си донесъл пушката, Дейви? — пита Килиън, а Бен стисва рамото ми, сигурно дори не усеща, че го прави.
Гласът и Шумът на господин Прентис Младши отново се променят.
— Изведи го тук, Килиън. Знаеш защо съм дошъл. Май една невинна малка думичка е излетяла от Шума на вашето момче и е обиколила града, ама нещо не можем да разберем за какво става дума, та искаме Тод да ни обясни и всичко да бъде ясно.
— Кои сте вие? — засича го Килиън.
— Негово Превъзходителство Кметът би желал да поприказва с младия Тод — господин Прентис Младши повишава тон. — И тримата излезте веднага тук, ясно ли е? Не искам повече неприятности. Просто ще си поговорим приятелски.
Бен категорично кимва към задната врата и аз повече не мога да споря. Започваме да пристъпваме бавно към нея, но Манчи не може да си държи дълго устата затворена и излайва:
— Тод?
— Не си правите сметката да се измъкнете тайничко отзад, нали? — вика господин Прентис Младши. — Разкарай се, Килиън.
— Махай се от земята ми, Дейви — отвръща Килиън.
— Няма да повтарям!
— Струва ми се, че казваш едни и същи неща вече за трети път, така че ако се мъчиш да ме заплашваш, време е да ти стане ясно, че не се справяш много добре.
Настъпва пауза, а Шумът и на двамата става много силен, Бен и аз разбираме какво ще последва и внезапно всичко става много бързо, чуваме силен удар, последван от други два бързо един след друг, а аз, Бен и Манчи се втурваме към кухнята, но когато нахълтваме вътре, всичко вече е приключило. Господин Прентис Младши седи на пода, покрил с длан устата си, а между пръстите му тече кръв. Килиън не само държи пушката на господин Прентис Младши, ами я е и насочил към него.
— Казах да се махаш от земята ми, Дейви — казва той.
Господин Прентис Младши вдига поглед към Килиън, после поглежда и нас, като продължава да притиска разкървавената си уста. Както вече обясних, той е само с две години по-голям от мен, едва може да изкаже цяло изречение, без гласът му да падне, но няма как, последният му рожден ден отмина, той стана мъж и ето ти го на, вече е наш шериф.
Кръвта от устата му се е размазала по редките кафеникави косми под носа му, които той нарича мустаци, нищо че другите не ги наричат никак, щото трудно ги забелязват.