Моля те, моля те, моля те, моля те, моля те…
— Е, след като молиш толкова учтиво — долита един глас през площада, съвсем леко повишен.
Вдигам очи.
Иззад църквата излиза един-единствен кон.
С един-единствен ездач.
— Не — прошепвам.
Не.
Не.
— Да, Тод — казва Кметът Прентис. — Боя се, че да.
Той почти мързеливо преминава с коня през площада, право към мен. Изглежда спокоен и невъзмутим както винаги, по дрехите му няма следи от пот, носи дори ръкавици за езда, дори ботушите му са лъснати.
Това не е възможно.
Това изобщо не е възможно.
— Как може да си тук? — питам високо. — Как…?
— Всеки глупак знае, че до Хейвън има два пътя казва той, а гласът му е кротък и копринен, почти презрителен, но не съвсем.
Прахът, който видяхме. Прахът, който видяхме да се движи към Хейвън вчера.
— Но как? — казвам и съм толкова смаян, че едва намирам думите. — Армията беше поне на ден път…
— Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, момчето ми — казва той. — Условията на капитулацията бяха напълно приемливи. Едно от тях беше да се разчистят улиците, за да мога да те посрещна лично — той вдига поглед към водопада. — Макар че, разбира се, очаквах синът ми да те доведе.
Оглеждам площада и вече виждам лица, много лица, които надничат от прозорци и врати.
Виждам още четирима души на коне, които излизат иззад църквата.
Обръщам поглед към Кмета Прентис.
— О, вече съм Президент Прентис — казва той. — Най-добре ще направиш да запомниш това.
И тогава аз осъзнавам.
Не чувам Шума му.
Не чувам Шума на никого тук.
— Не — казва Кметът, — сигурен съм, че не го чуваш, но това е една интересна история, а не е това, което си…
Виола се изплъзва още малко от ръцете ми, сътресението я кара да простене болезнено.
— Моля те! — казвам. — Спаси я! Ще направя каквото поискаш! Ще се присъединя към армията! Ще…
— Всички хубави неща идват при онези, които умеят да чакат — казва Кметът, който най-после започва да изглежда малко раздразнен.
Слиза от коня с едно леко движение и започва да сваля ръкавиците си пръст по пръст.
И аз разбирам, че сме загубени.
Че всичко е загубено.
Всичко свърши.
— Като новоназначен Президент на нашата очарователна планета — казва Кметът и протяга ръка, сякаш да ми покаже планетата, — позволи ми да бъда първият, който да те приветства с „добре дошъл“ в новата ни столица.
— Тод? — прошепва Виола, а очите й са затворени.
Притискам я силно до себе си.
— Прости ми — прошепвам й. — Прости ми, моля те.
Бягът ни вкара право в капана.
Бягът ни доведе до края на света.
— Добре дошъл — казва Кметът, — в Ню Прентистаун.