— Нали разбираш, че това отговаря на въпроса, с който дойдох тук, той изплюва кръв и един зъб на пода. — Всички знаете, че това не е краят.
После вдига поглед и ме поглежда право в очите:
— Намерил си нещо, нали, момче?
Килиън насочва пушката право към главата на господин Прентис Младши.
— Вън — казва.
— Имаме планове за теб, момче — господин Прентис Младши ми се усмихва и се изправя на крака, а усмивката му е кървава. — Момчето, което остана последно. Само още един месец, нали така?
Поглеждам Килиън, но той само зарежда шумно пушката, за да подчертае отново последната си дума.
Господин Прентис Младши ни оглежда всички подред, изплюва се отново и казва:
— Ще се видим — опитва се да звучи кораво, обаче гласът му рязко става писклив и той хуква към града, колкото му държат краката.
Килиън тръшва вратата зад гърба му.
— Тод трябва да се маха от тук на секундата. Обратно през блатото.
— Знам — казва Бен, — просто се надявах, че…
— И аз се надявах — отвръща Килиън.
— Ей, ей, я чакайте малко — обаждам се аз. — Не се връщам в блатото. Там има диваци!
— Дръж мислите си тихи — казва Килиън. — Това е най-важното, по-важно от всичко друго, каквото и да ти се върти в главата.
— Е, това не е никак трудно, щото и без това нищо не знам! — казвам. — Никъде не отивам, докато някой не ми обясни какво става!
— Тод… — започва Бен.
— Те ще се върнат, Тод — пресича го Килиън. — Дейви Прентис ще се върне и няма да е сам, а ние няма да можем да те защитим, не и срещу всички тях заедно.
— Но…
— Край на споровете! — казва Килиън.
— Хайде Тод — намесва се Бен. — Манчи трябва да дойде с теб.
— О, божичко, става все по-весело! — казвам.
— Тод — обажда се Килиън, а аз го поглеждам и усещам, че нещо в него се е променило. В Шума му има нещо ново, тъга, тъга, която много прилича на скръб.
— Тод — повтаря той и после изведнъж ме сграбчва и ме прегръща много силно, ама с всички сили. Притиска ме твърде рязко и аз удрям ранената си устна в яката му, казвам „Ох!“ и го отблъсквам от себе си.
— Може и да ни намразиш заради това, което правим сега, Тод — казва той, — но опитай се да ни повярваш: правим го, защото те обичаме, разбираш ли?
— Не — отвръщам. — Не разбирам. Изобщо не разбирам.
Но Килиън вече не ме слуша, както обикновено. Изправя се и казва на Бен:
— Хайде, тръгвайте, бягайте, аз ще ги задържа, колкото мога.
— Ще се върна по друг път — отвръща Бен, — ще опитам да ги отклоня от следата му.
Те стисват здраво ръце, гледат се в очите една дълга минута, после Бен ме поглежда, казва „Хайде“ и ме помъква към задната врата, а аз само виждам как Килиън взема пак пушката, вдига леко поглед и поглежда и мен в очите и аз разбирам — изписано е по лицето му и в целия му Шум — че това е по-сериозно сбогуване, отколкото изглежда, отварям уста да кажа нещо, но вратата се затваря между нас и Килиън изчезва.
5
Онова което знаеш
— Ще те изпратя до реката — казва Бен, докато бързаме през нивите за втори път днес. — Ще вървиш по течението, докато стигнеш блатото.
— По течението няма път, Бен — казвам, — и е пълно с крокодили. Какво искаш, да ми видят сметката ли?
Очите на Бен са широко отворени и втренчени, но той продължава да бърза напред.
— Това е единственият път, Тод.
— Крокодили! Блато! Тихо! Ако! — лае Манчи.
Вече не питам какво става, защото явно никой не намира за необходимо да ми обяснява, затова просто продължаваме да крачим, без да спираме, минаваме край овцете на пасбищата — още не са прибрани в кошарите и вероятно никога вече няма да бъдат прибрани. „Овце!“ казват овцете, докато ни гледат как ги подминаваме. После отминаваме и големия хамбар, после и тръбите на напоителната система, като завиваме надясно и се отправяме натам, където почва пустошта, с други думи където почва цялата останала част от тая огромна пуста планета.
Бен мълчи, докато не стигаме до първите дървета.
— Храната в раницата ще ти стигне за известно време, но трябва да я пестиш, затова търси и плодове, яж, каквито намериш и ловувай, когато е възможно.
— Колко дълго трябва да се крия? — питам. — Кога ще мога да се върна?
Бен спира. Вече сме сред дърветата. Реката е на трийсет метра от нас, но вече я чуваме, защото тук тя тече стръмно надолу към блатото.