— Планирахме го още от времето, когато беше малък — виждам как Бен преглъща, а мъката му ме залива на вълни.
Щяхме да те отпратим в деня, в който ти станеше достатъчно голям да се справяш самичък…
— Щяхте да ме изхвърлите, та крокодилите да ме изядат — отстъпвам още една крачка.
— Не, Тод… — Бен пристъпва напред, все още стиска книгата в ръка. Аз правя трета крачка назад. Той вдига успокоително ръка, сякаш казва „Добре“.
После стиска очи и отваря Шума си за мен.
След един месец е първото, което Шумът му казва…
После идва рожденият ми ден…
Денят, в който ще стана мъж…
И…
И…
И ето го всичко, което…
Което се случва…
Всичко, което другите момчета е трябвало да сторят, когато са станали мъже…
Сам-самички…
Сам-самички е трябвало да го…
Ето как момчето в тях е било убито, убито докрай, до последно…
И…
И…
Ето какво се е случило с мъжете, които…
Божичко…
Не искам повече да говоря за това.
Изобщо не мога да изрека как се чувствам, когато мисля за това.
Поглеждам Бен и той вече не е онзи човек, когото познавах, вече е станал съвсем, съвсем различен.
Да знаеш е опасно.
— Ето защо никой нищо не ти казва — изрича той. — Ако ти кажат, ще избягаш на мига.
— Нямаше ли да ме защитите? — казвам аз пак с мяукащия глас (млъквайте!).
— Това е нашият начин да те защитим, Тод — казва той. — Защитаваме те, като те отпращаме. Трябваше да сме сигурни, че ще можеш да оцелееш, затова те научихме предварително на разни неща. Сега вече трябва да тръгваш, Тод…
— Ако всичко това е щяло да се случи след цял месец, защо щяхте да чакате чак до тогава? Защо не ме отпратихте отдавна?
— Защото не можем да дойдем с теб. Това е цялата работа. Не можехме да понесем мисълта, че ще трябва да те отпратим сам-самичък. Ужасно беше да те видим как си тръгваш. Толкова млад… — той отново прокарва пръсти по корицата на книгата. — Надявахме се да се случи някакво чудо. Чудо, което да помогне и да не трябва да те…
Да те изгубим, казва Шумът му.
— Но никакво чудо не се случи — казвам аз след миг.
Той поклаща глава отрицателно и ми връща книгата.
— Съжалявам казва. — Толкова съжалявам, че нещата трябваше да станат точно по този начин.
А в Шума му има толкова истинска скръб, толкова тревога и напрежение, че аз отлично знам, че Бен говори истината, знам, че не може да промени нищо и вземам книгата от него, не искам да го правя, но въпреки това я вземам, слагам я в найлоновата торбичка и я пъхам обратно в раницата. Не си казваме нищо повече. Какво още може да се каже всъщност? Всичко и нищо. Когато не можеш да изкажеш всичко, просто не казваш нищо.
Той ме прегръща още веднъж, аз пак си удрям ранената устна в яката му, както когато Килиън ме прегърна, но сега не отблъсквам Бен.
— Само помни — казва Бен, — че когато майка ти почина, ти стана наш син, и аз те обичам, и Килиън те обича, винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме, винаги, до края.
На устните ми напира да кажа „Не искам да си тръгвам!“, но не го казвам.
Защото изведнъж — БУМ! — изгърмява най-силният звук, който съм чувал в Прентистаун, сякаш нещо избухва, избухва и се понася право нагоре към небето.
Звукът може да идва единствено от нашата ферма.
Бен светкавично ме пуска от прегръдката си. Не казва нищо, но Шумът му пищи Килиън! с всички сили.
— Ще се върна с теб — казвам, — ще помогна, ще се бием заедно.
— Не! — крясва Бен. — Трябва да бягаш. Обещай ми. Върви през блатото и се махни надалеч.
Мълча цяла секунда.
— Обещай ми — повтаря Бен и този път не мога да го оставя без отговор.
— Обещай! — излайва Манчи и дори в неговия глас има страх.
— Обещавам — казвам аз.
Бен посяга зад гърба си и откопчава нещо оттам. Трябва му известно време, докато го откачи от пояса си. После ми го подава. Ловджийският нож, онзи големият, с назъбеното острие и костената дръжка, дето реже всичко на света, ножът, който мечтаех да ми подарят за рождения ден, когато стана мъж. Пъхнат е в канията си, а тя виси на колана, така че мога да си го сложа на кръста.
— Вземи го — казва Бен. — Носи го със себе си в блатото.