Може да ти потрябва.
— Никога преди не съм се бил с дивак, Бен.
Той продължава да държи ножа протегнат напред, и аз го вземам.
От фермата се чува второ БУМ! Бен поглежда натам, после обръща очи към мен.
— Тръгвай. Следвай реката до блатото, прекоси го и излез от другата му страна, като не се отклоняваш от течението. Бягай, колкото можеш по-бързо и най-добре ще направиш никога да не се обръщаш назад, Тод Хюит.
После ме хваща за лакътя и ме стисва силно.
— Ако мога да те намеря, ще те намеря на всяка цена, кълна се — казва той. — Но ти бягай. Тод, бягай и не спирай. Помни какво ми обеща.
Това е то. Това е то сбогуването. Сбогуване, което дори не съм очаквал.
— Бен…
— Тръгвай! — виква Бен и хуква към фермата, като се обръща само още веднъж, вече тичешком, а после продължава към дома ни, връща се, за да посрещне края на света.
6
Ножът сочи напред
— Хайде, Манчи — казвам аз, готов да тръгна напред, макар че всяка фибра от тялото ми иска да последва Бен, който тича през нивите в противоположната посока, защото иска, както вече каза, да заблуди онези, които ще търсят Шума ми.
Спирам за миг, чувам няколко по-слаби гърмежа откъм фермата и ми се струва, че май са изстрели от пушка и започвам да си мисля за пушката, която Килиън взе от господин Прентис Младши и за всичките други пушки, които Кметът Прентис и хората му държат под ключ в града, и как всички тези пушки са обърнати срещу единствената открадната пушка на Килиън и срещу няколкото други, които държим вкъщи, и се сещам, че битката няма да продължи дълго, а после започвам да се чудя от какво ли са били по-силните гърмежи, и се сещам, че Килиън сигурно е взривил генераторите, за да обърка атакуващите и да направи Шума на всички толкова силен, че никой да не може да долови тихия шепот на моя Шум, докато бягам.
Сторил е това, за да мога аз да се спася.
— Хайде, Манчи — повтарям и двамата минаваме на бегом последните няколко метра до реката. После свиваме надясно и тръгваме надолу по хълма, като следваме течението и се държим по-далеч от шавара покрай брега.
Защото в шавара живеят крокодилите.
Изваждам ножа от канията и го стискам в ръка, докато продължаваме напред.
— Какво, Тод? — продължава да лае Манчи и това е неговият начин да каже „Какво става?“
— Не знам, Манчи. Млъкни, за да мога да помисля.
Раницата ме блъска по гърба, докато тичаме, но ние не спираме, газим през храсталаците и прескачаме падналите дънери.
Ще се върна. Точно това ще направя. Ще се върна. Казаха, че ще разбера как трябва да постъпя и ето че разбрах. Ще отида до блатото, ще убия дивака, ако мога, а после ще се върна да помогна на Килиън и Бен, и после тримата ще можем да избягаме в онова друго място, за което Бен ми каза.
Да, точно това ще направя.
— Обеща, Тод — казва Манчи и гласът му става все по-тревожен, защото теренът ни води все по-близо и по-близо до шавара.
— Млъквай — отвръщам аз. — Обещах да продължавам напред, но може би да продължа напред, означава първо да се върна за малко назад.
— Тод? — казва само Манчи и, ох, да, аз също сам не вярвам на думите си.
Отдалечили сме се достатъчно от фермата, вече не чувам нищо от там, а реката извива малко на изток, преди да се влее в блатото, така че течението й ни отдалечава и от града, и минута по-късно вече нищо не ни преследва, и докато бягаме се чува само моят Шум, Шумът на Манчи и плисъкът на реката, който е точно толкова силен, че напълно да прикрие Шума на ловуващите крокодили. Бен казва, че това се е получило в резултат от „еволюцията“, но пък ми е и поръчал да не мисля много-много за еволюция, когато съм близо до Аарон.
Дишам тежко, а Манчи пъхти, сякаш ще падне всеки момент, но и двамата не спираме. Слънцето вече залязва, но е още много светло и ясно чувстваш, че в тази светлина не можеш да се скриеш. Теренът под краката ни става по-равен, но вече сме толкова близо до водата, че земята е мочурлива. Става все по-кално и ние напредваме все по-бавно. Шаварът става все по-гъст, но това е положението, няма какво да се направи.
— Ослушвай се за крокодили — казвам на Манчи. — Дръж си ушите отворени.
Защото течението на реката тук е по-бавно и плисъкът е по-тих, и ако накараш собствения си Шум също да утихне достатъчно, можеш да ги чуеш. Земята подгизва все повече. Вече едва-едва крачим, газейки в калта. Стискам ножа все по-силно и го насочвам напред.