— Я върви на м… си — викам аз, само дето не казвам „м“, а казвам оная дума, дето е скрита зад „м“-то.
Ама преди това трябваше хубавичко да се огледам дали съм сам, ама наистина хубавичко.
Щото ето ти го Аарон, точно пред мене, изправя се от тревата, изниква от нищото и ме шамаросва силно през лицето, издрасква ми бузата с големия си пръстен, а после ръката му се връща назад, само че свита вече в юмрук и ме удря по скулата, но поне на носа ми му се разминава, защото аз падам в тревата, мъча се да избегна ударите му, пускам нашийника на Манчи и той хуква обратно към катерицата и лае като луд, предателят му с предател, а аз тупвам в тревата на ръце и колене, а плодчетата ме омазват целия.
Стоя коленичил там, на земята, и дишам.
Аарон е изправен над мен и неговият Шум достига до мене като парчета от ръкописа на следващата му проповед и всичко е само едно безкрайно „мери си приказките, млади Тод“ и „да открием саможертвата“ и „светостта избира пътя“ и „Бог чува“ и цялата вълна от образи, които са в Шума на всеки човек, познати образи и проблясъци от…
Какво? Какво, да му се не види беше…?
Но шумен къс от проповедта блокира последната му мисъл, а аз вдигам глава и поглеждам Аарон в очите и изведнъж вече изобщо не искам да знам мислите му. Усещам вкуса на кръвта, която тече от мястото, където пръстенът му поряза устната ми, и вече изобщо не искам да знам нищо. Той никога не идва тук, мъжете никога не идват тук, имат си техните причини мъжете, така че тука идваме само аз и моето куче, обаче ето ти го и Аарон, а аз не искам, не искам, не искам нищо да знам.
Той ми се усмихва в брадата си, усмихва ми се и гледа надолу към мене, паднал в тревата.
Един усмихнат юмрук.
— Езикът, млади Тод — казва Аарон, — ни оковава като затворници на една верига. Нищо ли не си научил в Църквата, момче?
А после изрича любимото си наставление:
— Ако един от нас падне, падаме всички.
— Да, Аарон — мисля аз.
— Изречи го с устата си, Тод.
— Да, Аарон — изричам аз.
— А какво ще правим с твоите „м“-та? — пита той. — Ами с „проклети“-те? Защото и тях съм ги чувал. Шумът ти те издава. Той издава всички ни.
Не всички, мисля аз, но в същото време изричам на глас:
— Прости ми, Аарон.
Той се навежда ниско до мен, устните му се приближават до лицето ми и аз надушвам дъха му, много добре го надушвам, тежък и лепкав, като пръсти, които ме стискат.
— Бог чува — прошепва той. — Бог чува.
После пак замахва, аз се свивам, а той се смее и в следващия миг вече го няма, изчезнал е, просто ей така, отправил се е обратно към града, отнасяйки Шума си със себе си.
Треперя целият от заряда, който потича в кръвта ми, когато ме удрят, треперя от изненада, от възбуда и гняв, от омразата, която изпитвам към този град и към човеците в него и то така треперя, че ми трябва малко време да се изправя на крака и да отида да си намеря кучето. Какво правеше той тук, да го вземат мътните? Мисля си така и съм толкова вбесен, кипя от гняв и омраза (и от страх, да, от страх, млъквайте вече!), че въобще не се оглеждам дали Аарон не е още наблизо и дали няма пак да чуе Шума ми. Не се оглеждам. Не се оглеждам.
А след това вече се оглеждам и отивам да си намеря кучето.
— Аарон, Тод? Аарон?
— Не повтаряй повече това име, Манчи.
— Тече кръв, Тод. Тод? Тод? Тод? Кръв тече?
— Знам. Млъквай.
— Смотан — казва той, съвсем невинно, сякаш няма предвид нищо, защото главата му е пуста като небето.
Первам го по задницата.
— Тая дума също не я казвай.
— Ох? Тод?
Продължаваме да вървим, като гледаме да се държим далеч от реката, която ни остава отляво. Тя идва от дефилетата източно от града, после завива на север и минава край нашата ферма, след това заобикаля града от другата страна, докато се разлее в едно мочурливо поле, което се превръща в блатото. Не трябва да се приближаваш до реката и особено до мочурите преди първите дървета на блатото, защото там живеят крокодилите, а те са достатъчно големи да убият един почти мъж и неговото куче. Щръкналите люспи на гърба им не се виждат и приличат просто на някакво течение в реката, а ако се приближиш твърде много — ВВУМ! — изскачат от водата, хвърлят се върху тебе с насочени нокти и зяпнала паст, пълна със зъби, и ако се окажеш в това положение, вече си пътник.