— Тод? — обажда се Манчи.
— Чуваш ли ги? — прошепвам аз, като се мъча едновременно да си гледам в краката, да наблюдавам шавара и да следя къде ходи Манчи.
— Крокодили, Тод — излайва той, но също много, много тихо.
Спирам и се заслушвам.
И, ето там, в шавара, ето ги, не е само един, Шумът идва от много места… чувам ги. Плът, казват те.
Плът и пир и зъб.
— Мътните го взели — казвам.
— Крокодили — повтаря Манчи.
— Давай — казвам и двамата започваме да газим с плясък, защото калта става все по-рядка. Обувките ми потъват на всяка крачка, водата ги пълни и вече пред нас няма друг път, освен право през шавара. Лекичко размахвам ножа пред себе си, докато крачим без да спираме.
Поглеждам напред и виждам накъде вървим: все нагоре и малко вдясно. Отминали сме града и сме стигнали мястото, където дивите поля се спускат покрай училището и се преливат в блатото и стига само да успеем да прегазим мочурите наоколо, за да стигнем на сигурно място, да стъпим на пътеките и да потънем в мрака на блатото.
Кога бях за последно там, а, нима беше едва тази сутрин?
— Побързай, Манчи — казвам. — Почти стигнахме.
Плът и пир и зъб, и кълна се, идват все по-близо.
— Давай!
Плът.
— Тод?
Газим право през шавара, едва си изтеглям краката, които затъват в калта на всяка крачка, и плът и пир и зъб.
А след това чувам смотано куче…
И разбирам, че с нас е свършено.
— Бягай! — крясвам.
И двамата хукваме, Манчи изджафква стреснато и скача край мен, а аз виждам как един крокодил напредва през шавара точно пред кучето, докато наближава достатъчно и се хвърля право към него, но Манчи е толкова уплашен, че скача по-високо от крокодила, по-високо от когато и да било, сигурно сам не знае как скача толкова високо, но зъбите на крокодила изтракват напразно във въздуха и той се приземява с плясък до мен и изглежда яко ядосан, а аз чувам как Шумът му изсъсква смотано момче и побягвам напред, а крокодилът скача отново, този път към мен, а аз вече не мисля, обръщам се рязко и силно замахвам напред и нагоре, а крокодилът се стоварва право отгоре ми, устата му е отворена, а ноктите — извадени, а аз мисля как всеки миг ще умра и трескаво пълзя назад през калта, докато се измъквам на малка сушина, а крокодилът е изправен на задните си крака и тича към мен през шавара, и аз крещя още цяла минута, а Манчи лае, та се къса, докато осъзная, че крокодилът вече изобщо не тича след мен, че крокодилът всъщност е мъртъв, а моят нов нож е пробол цялата му глава и още стои забит там, и единствената причина, поради която крокодилът мърда, е, че и аз мърдам, без да пускам ножа, а сега го тръсвам малко по-силно, мъртвият крокодил се изхлузва от острието и пада в калта, а аз потъвам в безкрайната радост от това, че съм още жив.
Дишам тежко от заряда в кръвта, а Манчи лае ли лае и двамата се смеем от облекчение и тогава аз осъзнавам, че сме вдишали твърде много шум и сме пропуснали да чуем нещо изключително важно.
— Отиваш ли някъде, млади Тод?
Аарон. Надвесен точно над главата ми.
Преди да мръдна, той ме зашлевява страшно през лицето.
Падам назад, раницата се забива в ребрата ми и заприличвам на обърната по гръб костенурка. Бузата и окото ми вият от болка, не съм сторил още нищо, когато Аарон ме сграбчва за ризата отпред и за кожата отдолу, и ме изправя на крака. Пищя, защото ужасно боли.
Манчи излайва „Аарон!“ и се хвърля към краката му, но Аарон дори не поглежда към него и го изритва много силно.
Държи ме изправен, за да го гледам в лицето. Срещам погледа му само с едно отворено око — онова, което не ме боли.
— В името на прекрасния и славен Божи рай, какво правиш в блатото, Тод Хюит? — казва той, а дъхът му мирише на плът, а Шумът му е най-плашещият отвратителен смахнат Шум, който някога сте чували. — По това време трябва да си във фермата, момче.
Със свободната си ръка ме удря в стомаха. Залитвам да се превия от болка, но той все така продължава да ме държи за ризата отпред и за кожата отдолу.
— Трябва да се върнеш — казва. — Има някои неща, които трябва да видиш.
Боря се да си поема дъх, но начинът, по който той изрича последните думи, привлича вниманието ми, а после улавям образи, проблясващи в Шума му, и те ми разкриват част от истината.
— Ти си ги изпратил — изричам. — Те не са чули моя Шум. Чули са твоя.