— От умните момчета излизат безполезни мъже — казва той и извива ръката си.
Изкрещявам, но ако Аарон си мисли, че ще млъкна, не е познал, мътните да го вземат.
— Те не са чули тишината в моя Шум. Чули са я в твоя Шум и ти си ги изпратил след мен, за да им попречиш да преследват теб.
— О, не, Тод — отвръща Аарон. — Те чуха тишината точно в твоя Шум. Аз просто направих така, че да я чуят. Уверих се, че всички са наясно кой е донесъл опасността в нашия град — изскърцва със зъби, а дивата му усмивка е скрита в брадата му. — И кой трябва да понесе отговорността за това.
— Ти си луд — казвам и със сигурност знам, че съм стопроцентово прав, само че изобщо не ми се иска да съм прав, божичко, как само не ми се иска!
Усмивката му изчезва и челюстта му се стяга.
— То е мое, Тод — казва. — Мое.
Не разбирам за какво говори, но не спирам да мисля за него, защото в този момент осъзнавам, че и двамата с Аарон сме забравили нещо много важно.
Аз все още не съм пуснал ножа.
После няколко неща се случват едновременно.
Аарон чува нож в Шума ми и осъзнава грешката си. Вдига свободния си юмрук, за да ме удари пак.
Ръката ми с ножа се дърпа назад и аз се замислям дали наистина бих могъл да го намушкам.
От шавара се чува пукот и Манчи излайва „Крокодил!“
И в този момент чуваме смотан мъж.
Аарон дори няма време да се извърне и крокодилът вече е на гърба му, забива зъбите си в рамото му, впива се с нокти и го тегли към шавара. Аарон ме пуска и аз пак падам на земята, свит на кълбо от всички натъртвания, които ръката му остави по гърдите ми. Вдигам очи и виждам как Аарон се мята в калта, бори се с крокодила, а острите люспи на друг крокодил се насочват към мене през шавара.
— Да се махаме! — лае Манчи, като почти пищи от ужас.
— Ама много си прав! — казвам и се изправям на крака, раницата малко ме влачи на една страна, удареното ми око се мъчи да се отвори, но ние не спираме и побягваме и бягаме, и бягаме, и бягаме.
Излизаме от мочура и претичваме през последната част от полята, а после стъпваме на пътеката в блатото и хукваме по нея навътре, а после стигаме до падналия дънер, който Манчи не може да прескочи сам, но този път той направо прелита отгоре му, без дори да спира, а аз го следвам по петите и продължаваме да тичаме право към постройките на диваците, точно както сторихме тази сутрин.
А ножът е все така в ръката ми, а Шумът ми бумти и тупти много силно, а аз съм толкова изплашен, и така ме боли, и съм толкова ядосан, че знам без сянка от съмнение, че ей сега ще намеря тоя дивак, дето се крие в дупката си насред Шума и ще го убия, ще го убия, да пукне, да пукне заради всичко, което стана днес!
— Къде е? — питам Манчи. — Къде е тихото?
Манчи почва да души като луд, тича от постройка до постройка, а аз правя всичко възможно да успокоя Шума си, но разбирам, че това не може да стане в никакъв случай.
— Бързо! — подвиквам. — Преди да е избягало…
Едва съм изрекъл думата, когато го чувам. Шумът е скъсан, дупката е грамадна и страшна като самия живот, чувам я, ето я, малко встрани от мене, зад постройките на диваците, зад някакви храсти.
И тихото се премества, а аз веднага усещам как гърдите ми се свиват и ужасните скръбни неща напират в очите ми, но този път не спирам, поемам въздух, преглъщам напрежението, изтривам водата от миглите си, стисвам ножа и чувам как Манчи лае, и чувам и тишината, и тя е точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, и аз изкрещявам, и заобикалям дървото, изправям се пред тишината, а зъбите ми са оголени, и крещя, а Манчи лае и…
И спирам.
Спирам неподвижно.
Но не пускам, определено не пускам ножа.
И ето го и него, гледа към нас, диша тежко, клекнало е в корените на дървото, свило се е по-далеч от Манчи, в очите му има смъртен страх, но все пак е вдигнало ръка в някаква жалка защита.
Аз просто спирам.
Стискам здраво ножа.
— Дивак! — лае Манчи, но вече го е страх да нападне, след като вижда, че и аз съм се спрял. — Дивак! Дивак! Дивак!
— Млъквай, Манчи — казвам.
— Дивак!
— Млъкни, ти казвам! — крясвам и той млъква.
— Дивак? — казва веднага, но вече не е сигурен в нищо. Преглъщам като се мъча да отпусна свитото си гърло, да отпусна страшната тъга, която ме залива и залива, докато гледам как то ме гледа в отговор. Да знаеш е опасно и човеците лъжат, а светът се променя, независимо дали искаш или не.