Защото тя не е момче. Просто не е. Тя не е като мен. Изобщо, ама изобщо не прилича на мен. Тя е нещо съвършено различно и аз не знам откъде знам, но добре знам кой съм аз, аз съм Тод Хюит, добре знам и какво не съм и определено не съм като нея.
Тя ме гледа. Гледа ме в лицето, гледа ме в очите. Гледа ли, гледа.
А аз не чувам нищо.
О, божичко. Гърдите ми. Сякаш падам от много високо.
— Коя си ти? — питам пак, а гласът ми пресеква, пречупва се, защото съм толкова, толкова тъжен (млъквайте!). Изскърцвам със зъби и се мъча да се ядосам малко, и казвам пак:
— Коя си ти? — и насочвам ножа още мъничко по-напред към нея. С другата си ръка си изтривам очите, ама много бързо ги изтривам.
Нещо трябва да се случи. Някой трябва да помръдне. Някой трябва да стори нещо.
Но няма кой друг да го стори, освен аз самият, това е положението, накъдето и да е тръгнал тоя свят.
— Можеш ли да говориш? — питам.
Тя просто продължава да ме гледа.
— Тихо — излайва Манчи.
— Млъквай, Манчи — казвам, — трябва да помисля.
А тя просто продължава да ме гледа. От нея не идва никакъв, ама никакъв Шум.
Какво да правя? Не е честно. Бен каза, че ще разбера как да постъпя, когато стигна в блатото, но ето че не разбирам как да постъпя. Никой не ми каза нищо за никакво момиче, никой не ми каза, че от тишината боли толкова силно, че едва се сдържам да не заплача, мътните го взели, вътре в себе си усещам такъв копнеж, че направо не мога да мисля нормално, сякаш празнотата не е в момичето, а е в мене и нищо никога няма да може да я запълни.
Какво да правя?
Какво да правя?
Изглежда тя май се поуспокоява. Не трепери вече толкова силно, ръцете й не са вдигнати толкова високо и не изглежда така, сякаш всеки миг ще побегне, но всъщност как можеш да си сигурен в каквото и да било, когато си имаш работа с човек без Шум?
А дали тя чува моя Шум? Дали може да го чува? Дали човек без Шум чува Шума на другите?
Поглеждам я и започвам да мисля колкото е възможно по-силно и ясно Чуваш ли ме? Можеш ли да ме чуеш?
Но изражението на лицето й не се променя, не се променя и погледът й.
— Добре — казвам и правя крачка назад. — Добре. Стой там, окей? Просто стой и не мърдай.
Правя още няколко крачки назад, но не откъсвам очи от нея, а и тя не откъсва очи от мен. Отпускам ръката си с ножа и я измъквам от ремъка на раницата, после се навеждам настрани и оставям раницата да се плъзне на земята. Държа ножа с една ръка, а с другата отварям раницата и почвам да ровя за книгата.
Книгата е по-тежка, отколкото бихте помислили, че може да бъде тежко нещо, направено само от думи. Мирише на кожа. Има страници и страници, изпъстрени с онова, което майка ми…
Сега не е време за това.
— Пази я, Манчи — казвам.
— Пази! — лае той.
Отварям горната корица и ето ти я сгънатата хартия, точно както каза Бен. Разгъвам я. От едната и страна на ръка е нарисувана карта, а другата страна е изписана, обаче изписаното представлява цяло каре от букви, които сега не мога дори да опитам да прочета, защото Шумът ми вилнее, затова просто поглеждам картата.
В горния десен ъгъл е нашата къща, по-долу е градът, точно под реката, край която минахме двамата с Манчи, а тя се влива в блатото, където се намираме в момента. Но нещата не свършват дотук, сещате ли се? Блатото продължава нататък, докато отново се превърне в река, а по брега на реката са нарисувани стрелки, защото това е посоката, която Бен иска аз и Манчи да следваме, а аз прокарвам пръст по стрелките и те водят вън от блатото, от другия му край и продължават към…
ПРАС! Светът блясва като светкавица за миг, когато нещо ме удря отстрани по главата, точно на мястото, където ме зашлеви Аарон, и аз падам, но докато падам, замахвам нагоре и назад с ножа и чувам леко изпискване от болка, но успявам да се задържа, без да тупна на земята, извръщам се, като продължавам да стискам ножа, макар че съм притиснал с ръка дръжката му към удареното място, сега обръщам очи да видя откъде дойде ударът и веднага научавам урок номер едно: нещата без Шум могат да се промъкнат до теб абсолютно незабелязано. Да се промъкнат съвсем безшумно и ти така и няма да ги усетиш.
Момичето също седи на земята, доста далеч от мене, притиснало е с длан горната част на ръката си, а между пръстите й тече кръв. Изпуснала е пръчката, с която току-що ме е ударила, а лицето й е сгърчено от онова, което порязаното място й причинява.