— ЗАЩО МЕ УДАРИ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ? — изкрещявам, като се мъча да не притискам дръжката на ножа твърде силно до раненото. Божичко, писна ми да ме удрят днес.
Момичето продължава да ме гледа, челото й е все така сбърчено, а дланта й притиска раната.
А раната, да ви кажа право, кърви бая силно.
— Пръчка, Тод! — лае Манчи.
— А ти къде зяпаш, да те вземат мътните? — питам го.
— Ако, Тод.
Аз изохквам раздразнено и ритвам пръст към него. Той първо се свива, а после отива да души някакви храсти, наоколо, сякаш край него не се случва нищо особено. Заклевам се, това кучетата могат да внимават не повече от пет секунди. Идиотчета.
Започва да се стъмва, слънцето вече залязва, и без това тъмното блато става още по-тъмно, а аз не съм получил отговор на нито един от въпросите си. Времето минава и аз изобщо не бива да вися тук, не бива да се връщам и изобщо не биваше да има никакво момиче.
Леле, тая рана на ръката й здраво кърви.
— Хей повиквам я, а гласът ми трепери от заряда в кръвта. Аз съм Тод Хюит, мисля си, и съм почти мъж.
— Хей повтарям и се мъча да бъда малко по-спокоен.
Момичето вдига поглед към мен.
— Няма да ти направя нищо лошо — казвам, като дишам тежко, точно като нея. — Чуваш ли ме? Нищо лошо няма да ти направя. Поне докато не се пробваш пак да ме удариш с някоя пръчка, ясно ли е?
Тя ме поглежда в очите. После премества поглед към ножа.
Дали разбира?
Отпускам ръка и навеждам ножа надолу. Но не го пускам. Със свободната си ръка започвам да ровя из раницата, за да извадя комплекта за първа помощ, който Бен ми даде. Вдигам го нагоре.
— Първа помощ — казвам. По лицето й не мръдва и един мускул. — Ле-кар-ство — продължавам бавно. Посочвам на ръката си онова място, на което се намира раната й. — Да спрем кръвта.
Никаква реакция.
Въздъхвам и понечвам да се изправя. Тя трепва и започва да се отдръпва назад, без да става от земята. Пак въздъхвам, този път ядосано:
— Няма да ти направя нищо лошо — протягам комплекта към нея. — Лекарство, не разбра ли? За раната.
Нищо, мълчание. Може би в самата нея изобщо няма нищо.
— Виж — казвам и отварям комплекта, ровя вътре с една ръка, изваждам антисептичен пластир и откъсвам хартията със зъби. Мястото, където ме удари първо Аарон, а после и момичето, със сигурност кърви, така че натърквам с пластира окото и веждата си. После го поглеждам, ами да, разбира се, че кърви. Протягам пластира към момичето, така че и тя да може да види почистената кръв.
— Виждаш ли? — посочвам към нараненото си око. — Виждаш ли? Пластирът спира кръвта от раните.
Правя крачка напред. Тя пак трепва, но вече не толкова рязко. Правя още една крачка и още една и вече съм застанал до нея. Тя не откъсва очи от ножа.
— Няма да го пусна, така че просто забрави за него — казвам. Притискам пластира към раната на ръката й. — Дори и да е дълбока, пластирът ще я затвори, разбираш ли? Опитвам се да ти помогна.
— Тод? — излайва Манчи, а Шумът му е пълен с въпросителни.
— Само минутка — отвръщам. — Виждаш ли, кърви силно. Аз ще го оправя. Само не ме удряй повече, съгласна ли си?
Тя ме гледа. Гледа ме. Гледа ли, гледа. Опитвам се да изглеждам по-спокоен, отколкото всъщност съм. Не знам защо въобще й помагам, особено след като ме цапардоса по главата, но истината е, че просто не знам какво да правя, не знам. Бен каза, че ще намеря отговорите в блатото, но в блатото няма никакви отговори, има само едно момиче, което кърви, защото аз я ударих с ножа, нищо че си го заслужаваше, но ако сега мога да спра кръвта от раната й, ще го сторя, защото така поне правя нещо.
Не знам. Не знам какво да правя, затова правя това: спирам кръвта от раната й.
Момичето продължава да ме гледа напрегнато и все така диша тежко. Но вече не бяга и не трепва при всяко мое движение и дори ми се струва, че лекичко извърта ръката си към мен, така че да мога по-лесно да достигна порязаното място.
— Тод? — обажда се Манчи.
— Шшшт — отвръщам, защото не искам да плаша повече момичето. Толкова съм близо до мълчанието й, че сърцето ми се къса. Чувствам го, чувствам мълчанието, то сякаш ме тегли към някаква бездънна яма, сякаш ме вика и ме моли просто да се отпусна и да падам надолу, да падам, да падам.
Но аз се стягам, о, да, стягам се и още как. Стягам се и притискам пластира до порязаното, разтърквам леко раната, която е доста дълбока, докато тя постепенно се позатваря и кървенето спира.