— Трябва да внимаваш сега — отвръщам. — Лекарството не е за постоянно. Трябва да се пазиш, докато тялото ти направи така, че раната истински да оздравее, разбра ли ме?
В отговор тя просто продължава да ме гледа.
— Ами хубаво тогава — казвам аз, повече на себе си, защото вече приключих с конкретната задача, а сега какво?
— Тод? — лае Манчи. — Тод?
— Никакви пръчки, нали? — казвам на момичето. — Няма да ме удряш повече.
— Тод? — това е пак Манчи.
— А и както вече стана ясно, името ми е Тод.
И тогава, точно в този момент, ама точно в този момент в падащия сумрак, по устните й плъзва лека усмивка. Или само така ми се струва?
— Ти…? — казвам и се вглеждам толкова дълбоко в очите й, колкото ми позволява натискът в гърдите. — Разбираш ли ме, когато ти говоря?
— Тод — излайва Манчи малко по-силно.
Извръщам се към него.
— Какво?
— Тод! ТОД!!!
В този момент и тримата го чуваме. Газене през храстите, чупещи се съчки, тичащи нозе и Шум, Шум и, мътните го взели. Шум.
— Ставай — казвам на момичето. — Ставай! Веднага!
Грабвам раницата и я мятам на гръб, а момичето изглежда ужасено по някакъв напълно безполезен парализиран начин, затова изкрещявам „Давай!“ и я сграбчвам за ръката, без да мисля за порязаното, опитвам се да я изправя на крака, но вече е късно, залива ни крясък и рев, и такъв Шум, сякаш дърветата наоколо падат, и двамата с момичето можем само да се обърнем, а зад гърба ни идва Аарон, вбесен е, изглежда страшно и търси точно нас.
8
Изборът на ножа
На три крачки от нас е. Преди да успея да мръдна, той ме връхлита, стисва ме за врата и ме блъсва в ствола на едно дърво.
— Мръсна малка ГАД! — изкрещява и впива палци в гръкляна ми. Дращя, мъча се да го нараня с ножа, но раницата ми се е смъкнала и едната каишка притиска ръката ми надолу и назад към дървото и Аарон може необезпокоявано да ме души, колкото си иска.
Лицето на Аарон представлява един кошмар, ужасна гледка, която ще продължа да виждам, дори и да се измъкна жив от ръцете му. Крокодилът е откъснал лявото му ухо заедно с дълга ивица плът, която продължава надолу през цялата му лява буза. През раната се виждат зъбите му, а лявото му око е изпъкнало, сякаш всеки момент ще експлодира. По брадата и врата му има още рани, дрехите му са разкъсани, целият е в кръв, а крокодилски зъб се е забил дълбоко в раната на рамото му.
Боря се да си поема въздух, но не мога, не е за вярване колко ме боли, целият свят се завърта, с мозъка ми става нещо особено и ми хрумва странната мисъл, че Аарон всъщност не е оживял от зъбите на крокодила, че е вече умрял, но ми е толкова ядосан, че смъртта не го е спряла и той се е върнал да ме убие, върнал се е.
— Какво се хилиш? — крясва той и ме опръсква със слюнка, кръв и малки парченца плът. Стиска шията ми още по-силно и аз трябва да повърна, но не мога, не мога и да дишам, светлината и цветовете се сливат и размиват в едно и, ето, умирам, умирам.
— ААА! — Аарон рязко се дръпва назад и ме изпуска. Падам на земята, повръщам страшно и започвам да се боря за въздух, поемам дълбоко дъх и кашлям, кашлям така, сякаш никога няма да спра. Поглеждам нагоре и виждам, че Манчи е впил всички зъби в прасеца на Аарон и хапе тъй, сякаш идва краят на света.
Добро куче.
Аарон удря силно Манчи, откъсва го от себе си и го запраща в храстите. Чувам тежко падане и болезнено излайване, и „Тод?“
Аарон се извърта мигновено към мене, а аз не мога да откъсна поглед от лицето му, то цялото е в рани, рани, след които никой не може да оцелее, никой.
Може би действително е мъртъв.
— Къде е знакът? — пита, а разкъсаното му изражение се променя и той започва да се оглежда наоколо, сякаш обхванат от паника.
Знак ли?
Знак…
Момичето.
Аз също се оглеждам. От момичето няма и следа.
Аарон се върти рязко, първо насам, после натам и виждам, че и той чува същото, което и аз чувам: шумолене и пукане на съчки, докато тя бяга, чуваме как мълчанието й се оттича далеч от нас и без да ме погледне повече, Аарон хуква след нея и изчезва.
Само миг и аз оставам сам.
Само миг и аз вече нямам нищо общо с всичко, което се случва тук.
Днес определено беше един много глупав ден.
— Тод? Манчи излиза накуцвайки от храстите.
— Добре съм, приятелче — опитвам да отвърна и дори го казвам, въпреки кашлицата, нищо че не е вярно. — Добре съм.