Мъча се да дишам между пристъпите на кашлицата, притискам чело до земята, от устата ми капе слюнка и повръщано.
Продължавам да дишам и мисли започват да идват в главата ми. Идват неканени, нали се сещате?
Защото всичко може да свърши още тук, нали така? Още тук, още сега мога да сложа край, мога да сложа точка. Очевидно Аарон иска момичето, момичето е „знакът“, прав ли съм? Очевидно и градът иска момичето, след като вдигнаха такава патардия за тишината в Шума ми. Значи, ако Аарон хване момичето, то и градът е хванал момичето и край, цялата история свършва, нали? Те ще получат каквото искат и ще ме оставят на мира, а аз ще се върна и всичко ще си бъде както преди, е, момичето сигурно ще пострада, но пък може да спаси Бен и Килиън.
Може да спаси мен.
Добре де, просто си ги мисля тия работи. Мислите сами идват, това е.
И аз мога да ги спра, още щом влязат в главата ми.
— Спри — мърмори Манчи.
И тогава чувам един ужасен, ужасен писък и това е момичето, защото Аарон го е хванал, разбира се, а това вече решава нещата, нали така?
Следващият писък долита след секунда, но аз вече съм на крака и хуквам, дори без да мисля, пускам раницата на земята, привеждам се малко напред, все още кашлям и се боря за въздух, но ножът е в ръката ми и аз хуквам.
Лесно ги намирам. Аарон е минал през храстите като бик, а Шумът му реве безконтролно, а мълчанието на момичето е също там, винаги, винаги, винаги е там, тя пищи, но мълчанието е скрито зад писъците, които някак си го правят още по-дълбоко, още по-тихо. Тичам към тях колкото ми държат краката, Манчи търчи по петите ми, след половин минута ги намираме и, ей богу, аз нямам и най-малка представа какво трябва да правя. Аарон я е вкарал в една локва, дълбока до глезените й, притиснал я е до едно дърво. Държи я за китките, тя се бори с всички сили, но на лицето й е изписан такъв страх, че аз едва намирам сили да изрека думите.
— Пусни я — изхъхрям, но никой не ме чува. Шумът на Аарон гърми, не вярвам да можеше да ме чуе, дори и да виках. Светото писание и знакът на бога и пътят на светеца и картини, картини, момичето е в Църквата, момичето пие виното и яде причастието, момичето е ангел.
Момичето е жертвата.
Аарон хваща и двете й китки в единия си юмрук, смъква връвта, която препасва робата му и започва да връзва ръцете и. Момичето го изритва здраво, Манчи го ухапва по крака, а той я зашлевява през лицето с опакото на дланта си.
— Пусни я — казвам отново, мъча се да говоря по-силно.
— Пусни! — лае Манчи — той още куца, но вече е страшно вбесен. Какво добро куче, мътните да го вземат.
Правя крачка напред. Аарон е с гръб към мене, сякаш изобщо не му пука, че аз съм тук, сякаш въобще не ме възприема като заплаха.
— Пусни я! — изкрещявам, но от това се закашлям още повече. Нищо. Никой не ми обръща внимание, нито Аарон, никой.
Ще трябва да го направя. Ще трябва да го направя. Ох, божичко, божичко, божичко, ще трябва да го направя.
Ще трябва да го убия.
Вдигам ножа.
Вдигнах ножа.
Аарон се обръща, дори не бърза, просто се обръща, сякаш някой го е повикал по име. Вижда ме как стоя, вдигнал ножа във въздуха, точно като някакъв страхлив идиот, какъвто всъщност съм си, и се усмихва, и, кълна ви се, не мога и да опиша колко страшна е усмивката му върху разкъсаното лице.
— Шумът ти те издава, млади Тод — казва и пуска момичето, а то е вързано и пребито, така че дори не опитва да избяга. Аарон пристъпва към мен.
— Кметът ще бъде много разочарован, когато разбере, че без време си напуснал тази земя, момче — казва и прави още една крачка. Аз също пристъпвам към него, ножът е във въздуха, сякаш е нещо напълно ненужно.
— Но бог няма нужда от страхливци — казва Аарон, — нали, момче? — Бърз е като змия, лявата му ръка ме удря отдясно, ножът изхвърча от дланта ми. Аарон ме удря през лицето с плоското на дясната си ръка, аз падам в локвата и усещам как коленете му лягат върху гърдите ми, ръцете му стисват гърлото ми, за да довършат започнатото, но този път лицето ми е под водата, така че нещата ще станат много по-бързо.
Боря се, но вече съм загубил. Загубих. Имах шанс, но го проиграх и загубих, заслужавам си го и сега се боря, но вече не съм и наполовина толкова силен, колкото бях и усещам, че краят идва. Усещам как се предавам.
Загубен съм.
Загубен.
И тогава, под водата ръката ми напипва камък.
ПРАС! Преди дори да помисля, замахвам и удрям Аарон отстрани по главата.