ПРАС! Удрям го пак.
ПРАС! И пак.
Усещам как тялото му се плъзва настрани и пада от мен.
Вдигам глава над водата, давя се за въздух, но сядам и отново замахвам с камъка, но той лежи по очи в локвата, половината му лице е под водата, а другата — над, зъбите му лъскат и се хилят през разкъсаната буза. Изпълзявам изпод него, давя се и плюя, но той си остава там, леко потъва, но не помръдва.
Чувствам се така, сякаш вратът ми е счупен, повръщам малко вода и после вече дишам по-леко.
— Тод? Тод? Тод? — повтаря Манчи, идва до мене, ближе ме и подлайва като малко кутре. Погалвам го между ушите, защото все още и дума не мога да кажа.
После и двамата усещаме тишината, поглеждаме нагоре и виждаме момичето, застанала е над нас, а ръцете й са все така вързани.
Пръстите и стискат ножа.
Замръзвам за секунда, а Манчи почва да ръмжи, но след малко разбирам. Поемам си дъх още няколко пъти, вземам ножа от ръцете й и прерязвам връвта, която стяга китките й. Тя пада, а момичето разтърква претритите места, продължава да ме гледа и все така мълчи.
Тя знае. Знае, че не можах да го направя.
Проклета да си, мисля. Проклета да си.
Тя гледа ножа. После премества очи към Аарон, легнал във водата.
Той още диша. Водата бълбука при всеки дъх, той се дави, но още диша.
Стисвам ножа. Момичето гледа мен, гледа ножа, гледа Аарон, после пак гледа мен.
Кара ли ме? Дали ме кара да го направя?
Той си лежи там, беззащитен, навярно скоро ще се удави.
А аз държа ножа.
Понечвам да се изправя на крака, падам, защото главата ми се мае, изправям се пак. Правя крачка към него. Вдигам ножа. Отново.
Момичето поема дъх и го задържа.
Манчи казва: „Тод?“
Вдигнал съм ножа над Аарон. Още веднъж имам възможност. Още веднъж съм вдигнал ножа.
Бих могъл да го сторя. Никой жив човек в целия Нов свят не би ме обвинил. Правото е мое.
Бих могъл да го сторя.
Но ножът не е просто вещ, нали знаете? Ножът е избор, ножът е нещо, което правиш. Ножът казва да или не, удряй или не, умри или живей. Ножът поема решението, протекло през ръката ти, и го въплъщава в света и после вече никога не можеш да си го вземеш назад.
Аарон умира. Лицето му е разкъсано, ударих го по главата, цопнал е във водата и може дори и да не се събуди. Той се опита да ме убие, искаше да убие момичето, разбуни целия град, сигурно пак той е изпратил Кмета в нашата ферма и по тази причина е отговорен и за всичко, случило се на Бен и Килиън. Той заслужава да умре. Заслужава.
А аз не мога да накарам ножа да довърши започнатото.
Кой съм аз?
Аз съм Тод Хюит.
Аз съм най-голямото ш… нищо, раждало се сред човеците.
Не мога да го направя.
Проклета да си, мисля си.
— Хайде — казвам на момичето. — Да се махаме от тук.
9
Когато късметът не е с теб
Отначало ми се струва, че тя няма да дойде. Няма причина да идва с мен, аз нямам причини и да я каня, но когато повтарям „Хайде!“ още по-натъртено и й махвам с ръка, тя тръгва след мене, тръгва след Манчи и така, така се случват нещата, така постъпваме, кой знае дали е правилно, но така постъпваме.
Нощта е паднала окончателно. Дърветата тук са още по-нагъсто, по-тъмно е от всякога. Изтичваме обратно да приберем раницата ми, после заобикаляме и навлизаме още навътре в тъмнината, за да се отдалечим от трупа на Аарон (моля те, нека да е труп). Криволичим сред дървета, прескачаме корени и потъваме все по-дълбоко в блатото. После стигаме до малко открито пространство, равна просека сред дърветата и аз давам знак да спрем.
Все още държа ножа. Той лежи в дланта ми, блести в очите ми като самото обвинение, сякаш думата страхливец бляска срещу ми всеки път, когато го погледна. Отразява светлината и на двете луни и Бог ми е свидетел, наистина е могъщ. Ножът е могъщ, сякаш аз трябва да се съглася да бъда част от него, а не той да приеме да бъде част от мен.
Посягам назад и го пъхвам в канията между гърба ми и раницата, защото там поне няма да го виждам.
Свалям раницата и започвам да ровя за фенерчето.
— Знаеш ли как да използваш нещо такова? — питам момичето, като включвам и изключвам фенерчето пред очите й няколко пъти.
Както обикновено, тя просто ме гледа.
— Остави — казвам.