Каквото и да е то, момичето поема през тъмното право към него.
— Къде отиваш? — питам, не очаквам отговор и, разбира се, не получавам такъв. Манчи се озовава между мене и момичето, сякаш вече следва нея, а не мен и двамата изчезват в мрака. Аз спазвам дистанция, но тръгвам след тях. Мълчанието все така блика от момичето, все така ме разстройва, грамадно и силно, може да погълне целия свят и мен заедно с него.
Мъча се да осветявам с фенерчето всеки квадратен сантиметър вода наоколо. Крокодилите по принцип не влизат толкова навътре в блатото, но това е само по принцип, а тук има и червени змии, които са отровни, има и водни порове, които пък хапят, а и така, както е тръгнал днешният ден, не ми се струва, че късметът ни си дава кой знае колко зор и затова ми се струва, че ако нещо лошо има възможност да се случи, то сигурно ще се случи.
Тримата се приближаваме един до друг, аз светвам напред с фенерчето и нещо просветва срещу ни в отговор и това нещо не е нито дърво, нито храст, нито животно, нито вода.
Метално. Нещо голямо и метално.
— Какво е това? — питам.
Доближаваме нещото, то на пръв поглед ми заприличва на голям мотопед и аз се зачудвам кой ли е тоя идиот, дето се е мъчил да кара мотопед в блатото, щото мотопедите и на равен сух път едвам можеш да ги накараш да работят, какво остава сред вода, кал и коренища.
Но това пред мене не е мотопед.
— Я чакай малко.
Момичето спира.
А такаа, става все по-интересно. Момичето спира.
— Значи ме разбираш, когато ти говоря, така ли?
Никакъв отговор, както обикновено, никакъв отговор.
— Добре, чакай малко сега — казвам, защото изведнъж ми идва една мисъл. Още сме далечко от нещото, но лъчът на фенерчето ми обхожда метала. После се връща към дългата права бразда, простряла се до нас. Премества се пак към метала. После към обгорените купчини около браздата. А мисълта се затвърждава все повече и повече.
Момичето се отказва да стои повече, обръща се към металното нещо и отново тръгва към него, а аз потеглям след нея. Налага се да заобиколим голям паднал обгорен дънер, от едно или две места по него все още се издига ленив пушек, после приближаваме съвсем металното нещо и аз разбирам, че то е по-голямо и от най-големия мотопед, който съм виждал, а освен това изглежда така, сякаш е само част от нещо още по-голямо. Смачкано е и силно обгорено на много места и аз не знам как е изглеждало преди да се смачка и да обгори, обаче въпреки това ми е съвсем ясно, че нещото вече е само една никому ненужна развалина.
Очевидно развалината е била кораб.
Въздушен кораб. Може би дори космически кораб.
— Твой ли е? — питам и светвам с фенерчето към момичето. Тя все така мълчи, но сега мълчанието й много прилича на съгласие. — Разби се тук, така ли?
Обхождам с фенерчето дрехите по тялото й от главата до петите, ами да, те са по-различни от онези, с които съм свикнал, но не чак толкова различни — в друго време можеха да бъдат и мои.
— Откъде си дошла? — питам.
Разбира се, тя не ми отговаря, само гледа втренчено към някакво място още по-навътре в мрака, скръства ръце и поема нататък. Този път не тръгвам след нея. Продължавам да разглеждам кораба. Точно това трябва да е, кораб.
Искам да кажа, погледнете го само. Смачкан е страшно, напълно обезобразен, но като се вгледа човек внимателно, все още може да различи нещо като брониран корпус, части от двигател, прозорец.
Знаете ли, първите къщи в Прентистаун били построени от части от космическите кораби, с които кацнали първите заселници. Разбира се, по-късно си построили домове от дърво камък, но Бен ми е разказвал, че първото нещо, което трябва да направиш, когато кацнеш, е да си осигуриш незабавно подслон, а този подслон се прави от частите, които имаш под ръка. По Църквата и бензиностанцията в града човек до ден-днешен може да види части от корабни корпуси, от антени, от метални стени и така нататък. Тази развалина пред очите ми доста е пострадала, но ако я погледнеш под определен ъгъл, спокойно би могла да мине за стара къща в Прентистаун, такава една, паднала право от небето. Паднала от небето, обвита в пламъци.
— Тод! — лае Манчи някъде отстрани, дори не мога да го видя. — Тод!
Хуквам в посоката, в която изчезна момичето, обикалям развалината, която от другата страна не изглежда чак толкова съсипана. Притичвам край нея и на едно място виждам отворена врата, врата насред металния корпус, а зад вратата започва малък коридор, който води някъде нагоре, а в дъното му свети лампа.