Спускаме се покрай мочурите, приближаваме блатото и аз се опитвам да възприема тишината му. Тук вече е пълна пустош, всъщност мъжете точно затова не идват. Причината е и в миризмата, разбира се, не мога да се преструвам, че изобщо не мирише, но мисля, че не мирише и наполовина толкова страшно, колкото мъжете го представят. Те надушват спомените си, точно така, те надушват онова, което в момента е тук, а си припомнят миризмата такава, каквато е била тогава. Всички мъртви, всички мъртви неща. Диваците и човеците си представяли погребението по различен начин. Диваците използвали блатото, просто потапяли мъртвите си във водата, оставяли ги да потънат, което сигурно е било окей, защото те и без това били пригодени за такова погребение, погребение в блато. Поне Бен така казва. Водата и калта, и кожата на диваците точно си пасвали, мъртвите им не отравяли нищо наоколо, просто наторявали блатото, както човеците наторяват пръстта.
После, разбира се, изведнъж се оказало, че има твърде много диваци за погребване, твърде много дори и за такова голямо блато като нашето, а и да ви кажа право, си е бая голямо. А после пък вече изобщо нямало живи диваци, нали се сещате, не били останали повече живи от тях. Имало само трупове на диваци на грамадни камари в блатото, струпани били там, гниели и вонели, и на блатото му трябвало много време, за да стане отново блато, а не хаос от мухи и смрад, и кой знае още какви зарази, дето човек можел само от диваците да ги хване.
Аз съм се родил точно насред тая каша, по времето на тоя хаос, по времето на препълненото с трупове блато и на препълнените с трупове човешки гробища, така че нищо не си спомням, не си спомням какъв е бил светът преди Шума. Тате умрял от болест преди да се родя, а после умряла и мама, естествено. Бен и Килиън ме прибрали и ме отгледали. Бен казва, че мама била последната останала от жените, но то това всеки го казва за своята си майка. Бен може и да не лъже, той вярва, че такава е била истината, но кой знае?
Във всеки случай, аз съм най-младият в целия град. Преди излизахме да хвърляме камъни по полските врани с Рег Оливър (по-голям от мене със седем месеца и 8 дни) и Лиъм Смит (по-голям от мене с четири месеца и 29 дни), и Себ Мънди, който е следващият по възраст след мене в града, по-голям е само с три месеца и един ден, но дори и той вече не говори с мен, откакто стана мъж.
Всички момчета спират да говорят с мен, когато навършат тринайсет години.
Така стоят нещата в Прентистаун. Момчетата стават мъже, а мъжете се събират на техните си мъжки сбирки да приказват кой знае за какво, но момчета със сигурност не се допускат на сбирките, а ако си последното останало момче в града, просто трябва да си чакаш да мине времето ей така, сам-самичък.
Добре де, сам-самичък с едно куче, което изобщо не искаш.
Но както и да е, ето го и блатото и ние навлизаме в него, като не правим и крачка встрани от пътеката, която ни води и заобикаля най-опасните места във водата, криволичи между огромните дундести дървета, дето растат там и се издигат от блатото, а короните им са заострени метри и метри нагоре. Въздухът е гъст и мрачен, и тежък, обаче това, че е гъст и мрачен, и тежък, въобще не е страшно. Тук има много живот, куп същества живеят в блатото без въобще да се интересуват от града: птички и зелени змии, и жаби, и кивити, и от двата вида катерици, и дори някой и друг касор (честно!), както и, разбира се, червени змии, от които много трябва да се пазиш, но въпреки че е мрачно, тук-таме проникват лъчи светлина през дупките в короните на дърветата и ако питате мен, не че ме питате, де, но ако питате мен, блатото прилича на голяма, уютна стая със съвсем малко Шум. Мрачна, но жива, жива, но дружелюбна, дружелюбна, но не обсебваща.
Манчи вдига крак пред всяко нещо, което му попадне пред погледа, докато най-после вероятно му се свършва пишкането и той се отправя към един храст, като си мърмори сам на себе си. Предполагам, че отива да си свърши и другата работа.
Но блатото няма нищо против. Как би могло? То цялото е живот, който се върти в кръг, преповтаря се вечно, самоизяжда се, за да расте пак и пак. Не, не искам да кажа, че това е причината тук да няма чак толкова Шум. Разбира се, че има Шум, от Шума не може да се избяга никога и никъде, но е по-тихо, отколкото в града. Чува се говор, но той е различен говор, защото в блатото вирее само любопитство: съществата искат само да разберат кой си и дали си опасен. А градът отдавна знае всичко за теб, но иска да знае още и още, а после да ти натяква и да те измъчва с онова, което знае, да те измъчва, докато те разкъса на парчета и в теб не остане нищо твое, нито едно късче.