— Тод! — продължава Манчи, аз насочвам фенерчето към мястото, откъдето чувам гласа му, а той е застанал точно до момичето. Тя просто стои права, неподвижна, вперила поглед надолу, аз премествам лъча на фенерчето също надолу и виждам, че това в краката й са две продълговати купчини дрехи.
Обаче не са дрехи, а две мъртви тела, сещате ли се?
Приближавам и ги осветявам хубаво с фенерчето. Единият мъртвец е мъж, дрехите и тялото му са почти напълно изгорели от гърдите надолу. По лицето му също има изгаряния, но не са достатъчни да скрият това, че човекът е мъж. На челото му има дълбока рана, вероятно тя го е убила още преди да го обхванат пламъците, но това няма никакво значение, защото той бездруго си е мъртъв. Лежи мъртъв тука в калното блато.
Премествам лъча на фенерчето нататък и виждам, че мъртвият мъж лежи до една мъртва жена.
Затаявам дъх.
Това е първата жена от плът и кръв, която виждам през живота си. Чувствам същото, което почувствах, когато видях момичето. Никога не съм виждал жива жена, но за да нарека едно нещо „жена“, то трябва да е като мъртвата в краката ми.
Щото тя си е мъртва, няма какво да се лъжем, по нея няма никакви следи, нито рани, нито обгаряния, няма дори кръв по дрехите й, но сигурно е наранена тежко някак си отвътре.
Но е жена. Истинска жена.
Светвам с фенерчето към момичето. То не се дърпа, не мига, не помръдва.
— Това са твоите мама и татко, нали? — питам тихо.
Момичето не отговаря, но това е истината.
Осветявам развалината, сещам се за дълбоката бразда, изровена в блатото и всичко това може да означава само едно. Момичето е катастрофирало с кораба тук, заедно с татко си и майка си. Те са умрели. Тя е оживяла. Няма никакво значение дали е дошла от някое друго селище на Новия свят, или пък от някакво съвсем чуждо и далечно място, просто това вече няма значение. Те са умрели, тя е оживяла и сега е тук, сам-самичка.
А Аарон я е намерил.
Когато късметът не е с теб, той е срещу теб.
По земята виждам следи, които показват как момичето е извлякло мъртвите от кораба и ги е придърпало до тук. Обаче в блатото не можеш да погребеш никого, освен ако не си дивак, защото само два сантиметра под земята почва водата, така че ето ти ги телата, просто са си останали тук. Съжалявам, че трябва да го кажа, обаче са почнали и да миришат, макар че миризмата още не е толкова страшна, защото потъва в общата блатна миризма, така че не мога да преценя колко дълго са лежали в калта.
Момичето отново ме поглежда, не плаче, не се усмихва, просто е пуста и безизразна, както досега. После ме подминава, връща се по следите от извлечените тела, отива до отворената врата в развалината, покатерва се през нея и изчезва вътре.
10
Храна и топлина
— Ей! — извиквам и отивам до развалината. — Не можем да висим тука…
Стигам до вратата в същия миг, в който момичето отново се подава отвътре, стряскам се и отскачам назад. Тя ме изчаква да се отдръпна от пътя й, излиза от вратата, подминава ме пак, в едната си ръка носи раница, а в другата — няколко по-малки пакета. Поглеждам към вратата и се изправям на пръсти, за да надникна. Нали се сещате, отвътре си е същата развалина, както и отвън, навсякъде се търкалят парчетии, всичко е изпотрошено. Обръщам се към момичето.
— Как оцеля? — питам.
Тя обаче е заета. Слага на земята раницата и пакетите и изважда една малка, плоска зелена кутийка. Слага я на малка сушина и натрупа върху нея съчки.
Гледам и не вярвам на очите си.
— Виж, сега не е време за…
Тя натиска едно копче отстрани на кутийката и фшш, ето ти на, разполагаме с истински голям огън.
Аз стърча като последен глупак, а челюстта ми просто увисва.
И аз искам такава кутийка!
Момичето ме поглежда, свива се и потрива раменете си с ръце и аз чак тогава загрявам, че съм мокър до кости, че ми е студено, че всичко ме боли и че огънят си е чиста благословия, от която наистина имам нужда.
Поглеждам назад към блатото, сякаш в тая тъмница бих могъл да видя някого, ако се промъкваше към нас. Нищо не виждам, разбира се, нищо и не чувам. Наблизо няма никого. Все още.
Обръщам очи към огъня.
— Само за минутка — казвам.
Приближавам, клякам и се заемам да си топля ръцете, като пускам раницата до мене. Момичето разкъсва едно от малките пакетчета и ми го хвърля, аз я зяпвам, а в ръката си тя държи друго разкъсано пакетче, бърка в него с пръсти, изважда нещо, което прилича на сушен плод и си го пъха в устата.