Тя ми предлага храна. И топлина.
Лицето й си е все така безизразно, хладно като камък, тя просто стои до огъня и яде. Аз също започвам да ям. Плодовете, или каквото са там, приличат на малки съсухрени топчета, сладки и лепкави и аз приключвам с моя пакет за половин минута и чак тогава забелязвам как ми се моли Манчи.
— Тод? — казва той и се облизва.
— Ох — отвръщам, — извинявай.
Момичето ме поглежда, поглежда и Манчи, взема шепа плодове от своето пакетче и ги протяга към кучето. Той приближава, а тя неволно дърпа ръката си назад и пуска плодовете на земята. Манчи няма нищо против. Глътва ги на секундата.
Аз й кимвам с глава. Тя не кимва в отговор.
Нощта вече се е установила, извън кръга светлина от огъня цари пълен мрак. Виждат се само звездите сред клоните на дърветата, изпочупени от падналия кораб. Опитвам се да си припомня дали миналата седмица не съм чул някакъв необичаен трясък откъм блатото, но мястото тук е толкова далече от фермата, че дори и да е имало трясък, предполагам, че той се е удавил в Шума на Прентистаун и така си е останал нечут от никого.
Сещам се за един проповедник.
Почти от никого.
— Не можем да оставаме повече — казвам. — Съжалявам за вашите и за катастрофата и… така де, обаче наблизо има други мъже, които ще ни преследват. Дори и Аарон да е умрял.
При споменаването на Аарон тя трепва, но само лекичко. Сигурно той й е казал името си. Или нещо такова. Сигурно.
— Съжалявам — повтарям, макар че не знам за какво точно съжалявам. Мятам раницата пак на гръб. Струва ми се по-тежка от всякога.
— Благодаря за яденето, но вече трябва да вървим — поглеждам я. — Идваш ли с нас?
Момичето ме гледа неподвижно около секунда, после с върха на ботуша си събаря горящите съчки от зелената кутийка. Посяга, натиска пак бутона, пламъкът изчезва и тя прибира кутийката, без дори да се изгори.
Леле майко, наистина искам такава джаджа.
Момичето прибира кутийката в раницата, която изнесе от развалината и премята каишката й през рамо — това си е нейната раница. Сякаш е планирала да дойде с мен още преди да я попитам дали иска.
— Хубаво — казвам, а момичето само се взира в мен. — Май сме готови.
Никой от двама ни не помръдва.
Поглеждам назад към майка й и татко й. Тя също поглежда към тях, но само за миг. Иска ми се да й кажа нещо, още нещо, но какво обикновено се казва в такива минути? Отварям уста, но момичето отново се е заело да рови в раницата си. Мисля си, че сигурно ще иска да вземе нещо, и аз не знам какво, нещо, което да й напомня за родителите й или пък ще направи нещо специално преди да тръгнем, но тя просто изважда от раницата още едно фенерче. Светва го — явно много добре знае как работят фенерчетата — и тръгва, първо към мен, после ме подминава, все едно вече се е отправила на път.
И това е всичко, сякаш майка й и татко й не лежат мъртви само на два метра от нас.
Гледам гърба й за секунда, после виквам:
— Ей!
Тя се обръща.
— Не натам — посочвам наляво. — Натам.
Поемам в правилната посока, Манчи тръгва след мене, а аз се обръщам да видя дали и момичето ни следва. Хвърлям един бърз последен поглед към кораба зад нея, защото страшно ми се иска да остана и да разгледам всички интересни неща в него, божичко, колко ми се иска, но няма как, трябва да вървим, нищо че е тъмно, нищо че и двамата не сме мигнали, трябва да вървим.
И тръгваме, като не изпускаме от поглед хоризонта, който се вижда сред дърветата и се отправяме към просеката между близката планина и двете по-далечни. Двете луни са наполовина пълни, небето е ясно и имаме поне малко светлина, която да ни води, която прониква дори под короните на дърветата в блатото, дори в най-пълния мрак.
— Дръж си ушите отворени — казвам на Манчи.
— За какво? — лае той.
— За неща, които искат да ни докопат, идиот такъв.
В тъмното блато нощем просто не може да се тича, затова вървим колкото можем по-бързо, аз светя напред с фенерчето, соча пътя сред коренищата и се мъча да не газя през най-голямата кал. Манчи ту тича напред, ту се връща, души, а понякога дори лае, но нямаме истински поводи за тревога. Момичето не изостава, никога не изостава, но и не се приближава твърде много. Което е добре, защото макар Шумът ми вече да е доста тих в сравнение с ужаса, който цареше в него днес, нейното мълчание все така силно ме притиска.