Странно ми се видя, че момичето не стори нищо повече за майка си и татко си, когато тръгнахме от кораба. Нито плака, нито отиде до тях да ги погледне за последно, нищо. Не ви ли се струва така? Или не съм прав? Аз лично бих дал всичко да видя още веднъж Бен и Килиън, дори да бяха… Да, дори и да са.
— Бен — казва Манчи, долепен до крака ми.
— Знам — отвръщам и го погалвам между ушите.
Продължаваме напред.
Аз щях да искам поне да ги погреба. Щях да искам да сторя нещо, не знам какво. Спирам и поглеждам назад към момичето, но нейното лице си е все същото, а дали не се е умълчала така, защото корабът се е разбил и родителите й са умрели? Или пък защото Аарон я е намерил? Или просто е така, защото идва от някакво много, много далечно място?
Може би не чувства нищо? Може би е празна, може би цялата отвътре е само едно нищо?
Тя ме гледа и ме чака да продължа напред.
Гледам я още секунда и продължавам.
Часове. Минават часове в тихата нощ, времето тече и тече. Часове време. Кой знае колко далече сме стигнали и дали въобще вървим в правилната посока, но минават часове. От време на време чувам Шума на някое нощно животно, блатни сови прелитат и търсят храна, спускат се рязко надолу, навярно ловят късоопашатите блатни мишки, чийто Шум е толкова тих, че едва ли може да се нарече език, но най-често чувам заглъхващия Шум на нощна живинка, която бяга далеч от шумотевицата, която сигурно вдигаме, докато крачим през блатото.
Най-странното обаче е, че все още не съм чул и звук зад нас, никой не ни преследва, няма никакъв Шум, не се чупят клонки, нищо. Може би Бен и Килиън са успели да ги отклонят от следата ми. Може би в края на краищата причината, поради която трябва да бягам, не е чак толкова важна. Може би…
Момичето спира и издърпва ботуша си, затънал в калта.
Момичето.
Не. Те идват. Единственото „може би“ в случая е, че може би изчакват зората, за да могат да се придвижват по-бързо.
Вървим, вървим все напред и напред, уморяваме се все повече, като спираме само веднъж, за да може всеки от нас да се изпишка на спокойствие, скрит далеч от другия в храстите. Вадя малко от храната, която Бен сложи в раницата ми и раздавам на всички, защото сега е мой ред.
След това вървим и вървим.
А после идва един миг, точно преди да изгрее слънцето, когато не можем да вървим повече.
— Трябва да спрем — казвам и пускам раницата в корените на едно дърво. — Трябва да починем.
Не се налага да убеждавам момичето повече, тя пуска своята раница под друго дърво и двамата просто падаме, като лягаме върху раниците като на възглавници.
— Пет минути — казвам. Манчи се свива до краката ми и на мига затваря очи. — Само пет минути — подвиквам към момичето, а тя измъква одеяло от раницата си и се завива.
— Не се гласи толкова удобно.
Трябва да продължим да бягаме, няма две мнения. Ще затворя очи само за минутка-две, ще си почина само мъничко, за да може после да бягаме още по-бързо.
Само малко почивка.
Отварям очи и слънцето вече е изгряло. Бая се е вдигнало, е, не кой знае колко, но се е вдигнало.
Мътните да го вземат. Изгубили сме поне час, ако не и два.
После осъзнавам, че е ме е събудил някакъв звук.
Шум.
Паникьосвам се, мисля за мъжете, които ни преследват, скачам на крака…
И виждам, че пред мен не стои мъж.
Касор, надвесен над мен, Манчи и момичето.
Храна? — казва Шумът му.
Знаех си, че не са напуснали блатото!
От мястото на момичето долита леко ахване. Събудила се е. Касорът се извръща и се втренчва в нея. Манчи също скача и почва да лае „Дръж! Дръж! Дръж!“, а касорът се обръща пак към нас.
Представете си най-голямата птица, която някога сте виждали, представете си, че е пораснала толкова голяма, че вече не може да лети, висока е най-малко два и половина или три метра, със свръхдълга гънеща се шия, протегната нагоре, нагоре над главата ти. Все още има някакви пера, но повече приличат на козина, а крилата не стават за нищо, освен за зашеметяване на нещата, които касорът се кани да изяде. От краката обаче трябва да се пазиш. Дълги крака, високи до гърдите ми, с нокти на пръстите и могат да те убият за миг, ако не внимаваш.
— Не се бой — викам на момичето. — Те са кротки.