Кво?
Помните ли като ви казах, че Бен се мъчеше да ме научи да чета?
А помните ли като ви казах, че не мога да чета кой знае колко добре? Е…
Както и да е.
Ти треева ги преепедиш.
Идиот такъв.
Поглеждам пак книгата, прелиствам страниците. Десетки са, десетки и десетки, пълни, пълни с още повече думи, но те нищо не ми казват, мълчат и крият отговорите.
Проклета тъпа книга.
Пъхам картата обратно вътре, рязко затварям корицата и хвърлям книгата на земята.
Идиот, пълен идиот.
— Проклета тъпа книга! — казвам, този път на глас и изритвам книгата в трънаците. Извъртам се към момичето. Тя продължава да се люлее напред-назад, напред-назад и да, добре де, знам, разбирам я, обаче вече почва да ме дразни. Щото ако наистина сме в задънена улица, то аз нямам повече какво да й предложа, обаче тя също нищо не предлага.
Шумът ми започва да припуква.
— Не съм искал да става така — казвам. Тя дори не ме поглежда. Ей! На тебе говоря!
Нищо. Нищо, нищо, нищо.
— НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! — изкрещявам, скачам на крака и започвам да обикалям наоколо. Викам, колкото ми глас държи. — НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! — обръщам гръб на момичето. — СЪЖАЛЯВАМ! Съжалявам за всичко, което ти се случва в момента, но просто не знам какво да правя И СПРИ ДА СЕ ЛЮЛЕЕШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ!
— Крещиш, Тод — излайва Манчи.
— Оооо! — викам и покривам лицето си с ръце. След малко ги отдръпвам и не, нищо не се е променило. Да ви кажа, това е първото нещо, което научих, откак ме изхвърлиха да се оправям сам-самичък. Никой не прави нищо вместо тебе. Нищо не се променя, ако ти сам не го промениш.
— Трябва да вървим — казвам и грабвам ядосано раницата. — Още не си се заразила, така че просто стой по-далеч от мене и всичко ще бъде наред. Не знам дали съм прав, обаче това е всичко, което можем да направим, така че толкоз, край на приказките.
Люлеене, люлеене, люлеене.
— Не можем да се върнем, така че няма мърдане, трябва да продължим напред.
Люлеене.
— ЗНАМ, че много хубаво ме ЧУВАШ!
Тя дори не мигва.
Изведнъж усещам страшната умора.
— Добре — въздъхвам. — Хубаво, както искаш, стой си тука и си се люлей. На кого му пука? На кого изобщо му пука за каквото и да е, мътните го взели?
Поглеждам към книгата на земята. Тъпа работа. Но тя е всичко, което имам, така че посягам, вдигам я, увивам я в найлоновата торбичка и я пъхам в раницата, а раницата мятам на гръб.
— Хайде, Манчи.
— Тод?! — излайва той и мести поглед от мен към момичето и обратно. — Не оставяй, Тод!
— Да дойде, ако иска — казвам, — но…
Дори не знам какво но. Но ако иска, може и да си остане тука и да умре самичка и изоставена? Но ако иска, може и да се върне и да попадне право в ръцете на господин Прентис Младши? Но ако иска, може и да рискува, да прихване Шума от мене и да умре по пътя?
Тъпа работа.
— Ей — почвам и се мъча да говоря по-кротко, обаче Шумът ми вилнее, така че няма смисъл. — Знаеш накъде сме се запътили, нали? Все по реката, просеката между планините. Следвай течението и ще стигнеш до другото селище, разбра ли?
Може би ме чува, а може и да не ме чува.
— Ще се оглеждам за теб — продължавам. — Разбирам, че не искаш да се приближаваш много-много до мене, но все пак ще се оглеждам.
Стоя над нея мълчаливо още цяла минута, за да видя дали схваща както й говоря.
— Хубаво казвам. — Радвам се, че се запознахме.
Тръгвам. Стигам до храстите и се обръщам, за да й дам още една възможност. Но всичко си е все същото, тя се люлее ли, люлее.
Е, това е положението. Тръгвам отново, а Манчи неохотно се потътря след мене, като непрекъснато обръща глава към момичето и лае името ми през цялото време.
— Тод! Тод! Оставяш ли, Тод? Тод! Не оставяй, Тод!
Накрая го первам по задницата.
— Ох, Тод?
— Не знам, Манчи, спри да питаш.
Минавам пак през дърветата и стигам до мястото, където земята става все по-суха, качвам се на полянката на хълма, където закусвахме, радвахме се на прекрасния ден, а на мен ми хрумна брилянтната мисъл, че момичето може и да умре.
Раницата й все още лежи на мястото, на което тя я изпусна.
— О, проклятие!
Гледам раницата и в главата ми се тълпят мисли. Искам да кажа, сега какво, да се върна ли да й я дам? Да я оставя тука и да се надявам тя сама да си я намери? Дали няма да бъде опасно за момичето да я оставям без раницата? Дали пък няма да бъде опасно за нея пак да я приближавам?