Слънцето вече се е вдигнало високо, а небето е синьо като прясно месо. Слагам ръце на кръста си и се оглеждам наоколо, както правят мъжете, когато мислят. Гледам към хоризонта, гледам назад към блатото, откъдето дойдохме — мъглата вече почти се е вдигнала и дърветата са огрени от светлина. От хълма виждам назад, назад до мястото, откъдето тръгнахме, откъдето ходихме до тук, ходихме до пълна изнемога. При малко по-добра видимост и силен бинокъл сигурно мога да видя дори Прентистаун.
Силен бинокъл.
Поглеждам към раницата на момичето, която си лежи в тревата.
Посягам към нея и в този момент го чувам. Шепот. Шумът ми подскача и се обръща, за да види дали момичето все пак не е решило да ме последва. При мисълта, че тя идва, ме залива неочаквано облекчение.
Но не, не е момичето. Отново го чувам. Шепот. И не е само един. Сякаш вятърът го носи, носи шепота.
— Тод? — обажда се Манчи, душейки въздуха.
Примижвам от слънцето и се взирам към блатото.
Какво има там, какво?
Грабвам раницата на момичето и я преравям, за да извадя бинокъла. Пълна е с разни интересни неща, но аз просто измъквам бинокъла и го долепям до очите си.
Виждам само блато и пак блато, короните на блатните дървета, малки мочурливи полянки с локви, реката, която отново преминава в нормалното си русло след разлива. Свалям бинокъла и го оглеждам. По него има сума ти малки копчета, натискам няколко и скоро разбирам, че мога да приближа картината още повече и да я направя по-ясна. Така и постъпвам и о, да, вече добре чувам шепот. Сигурен съм.
Откривам просеката с обгорените дървета, браздата, развалината на кораба, но всичко си изглежда така, както го оставихме. Поглеждам над бинокъла и чакам да уловя движение. Поглеждам отново през бинокъла, този път по-близо до сегашното ни местоположение, към едно място, на което дърветата се люлеят и шумолят.
Това е само вятърът, нали?
Оглеждам трескаво навсякъде, натискам копчетата, за да доближа картината, но все се връщам към тия шумолящи дървета. После задържам бинокъла върху една просека точно между мене и тях.
Задържам бинокъла.
Продължавам да гледам, а стомахът ми се свива, защото не мога да определя дали наистина чувам шепота или не.
Гледам.
Докато шумоленето преминава като вълна през дърветата и стига просеката и тогава пред погледа ми излиза самият Кмет, яхнал на кон, а след себе си води още мъже, също на коне.
Идват право към нас.
11
Мостът
Кметът. Не синът му, а самият Кмет. С чистата си шапка и гладко обръснатото лице, и с чистите си дрехи, и с лъснатите ботуши, и с изправената стойка. По принцип рядко го виждахме из Прентистаун, не и ние, щото, за да го виждаш, трябва да си от приближените му, но когато все пак го виждахме, той си изглеждаше все така, по един и същи начин, точно както изглежда сега през бинокъла. Така, сякаш той знае как да се грижи за себе си, а ти не знаеш.
Натискам още няколко пъти бутоните, за да приближа картината максимално. Петима са, не, шестима, все мъже, чийто Шум прави ония извратени мисловни упражнения и които човек чува, когато минава край къщата на Кмета. АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ, и други подобни. Ето ги господин Колинс, господин Макинърни, господин О’Хеър и господин Морган, всичките на коне, което само по себе си е рядка гледка, защото конете много трудно оцеляват в Новия свят и Кметът пази личния си табун като зеницата на окото си — охраняват го мъже с пушки.
А ето ти го и проклетият господин Прентис Младши, язди рамо до рамо с баща си, а окото му е насинено там, където Килиън го удари. Хубаво.
Но тогава осъзнавам, че каквото и да се е случило в нашата ферма, то определено вече е приключило. Каквото и да се е случило с Бен и Килиън, то вече е свършило, край. Свалям бинокъла за миг, за да преглътна тази мисъл.
Отново поглеждам през бинокъла. Конниците са спрели, говорят си и разглеждат някакво грамадно парче хартия, което явно е карта, много по-добра от моята и…
О, божичко.
О, божичко, не е истина.
Аарон.
Аарон излиза от дърветата зад тях.
Гадния, противен, тъп, проклет, ш… Аарон.
Главата му е увита в превръзки, но той крачи, застава зад Кмета и размахва ръце във въздуха, сякаш проповядва, нищо че никой не го слуша.