КАК? Как е възможно да е оцелял? Не може ли просто ДА УМРЕ?
Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен, мътните го взели. Защото съм страхливец. Мекушав, глупав страхливец и по тази причина Аарон е жив и сега води Кмета през проклетото блато право към нас. Защото не го убих, когато той беше дошъл да убие мен.
Прилошава ми. Свивам се одве, притискам стомаха си и простенвам. Зарядът в кръвта ми ме залива толкова страшно, че усещам как Манчи отстъпва няколко крачки от мене.
— Аз съм виновен, Манчи — казвам. — Аз сторих всичко.
— Ти си виновен — отвръща той, объркан е затова само повтаря моите думи, ама улучва право в десятката, какво ще кажете?
Насилвам се отново да погледна през бинокъла и виждам как Кметът вика Аарон да се приближи. Откакто човеците разбрали, че могат да чуват мислите си, Аарон смята животните за нечисти и никога не ги доближава, та Кметът трябва да го повика няколко пъти, но най-после Аарон идва до него и втренчва поглед в картата. Слуша внимателно, защото Кметът го пита нещо.
После вдига очи.
Поглежда през короните на блатните дървета право към небето.
Право към върха на моя хълм.
Поглежда право към мен.
Не може да ме види. Не може. Нали не може? Не и без бинокъл, силен като този на момичето, а аз не виждам никой от мъжете да носи бинокъл, никога не съм виждал подобен бинокъл в Прентистаун. Прав съм. Аарон не може да ме види.
Но той безмилостно вдига ръка и посочва, посочва право към мен, сякаш се намирам на един метър от него.
Преди да мога да помисля, вече тичам, тичам надолу по хълма обратно към момичето, тичам колкото мога по-бързо, посягам назад и измъквам моя нож, а Манчи хвърчи по петите ми и лае като луд. Нахълтвам сред дърветата, заобикалям храстите и ето ти я и нея, все така си седи на камъка, но поне вдига очи, когато връхлитам. — Хайде! — казвам и я сграбчвам за ръката. — Трябва да бягаме!
Тя се дръпва силно, но аз не пускам.
— Не! — викам. — Трябва да бягаме! ВЕДНАГА!
Тя започва да ме удря с юмруци, мята се и ме цапва няколко пъти право по лицето.
Но аз не пускам.
— СЛУШАЙ! — казвам и отварям Шума си за нея. Тя ме удря още веднъж, но после се вглежда, вглежда се в Шума ми, докато той я залива, вижда онова, което ни чака в блатото. А, не, чакай малко, то дори не ни чака, не, то идва за нас. Аарон, който не умря, е насочил мисълта си към нас и ни търси, и идва пак, ама този път с него са и другите мъже на коне. А конете са много по-бързи от човек, който ходи пеш.
Лицето на момичето се сгърчва, сякаш изпитва най-силната болка, която е усещала през живота си и отваря уста сякаш ще извика, но от нея не излиза нищо. Нищо. Нито Шум, нито звук, от нея все така не излиза нищо.
Просто не разбирам.
— Не знам какво ни чака напред — казвам, — всъщност не знам нищо за нищо, но каквото и да е пред нас, е по-добро от онова, което е зад нас. Трябва да е по-добро.
Тя ме чува и изражението й се променя. Изчиства се и отново става почти напълно пусто, а устните й са плътно стиснати.
— Хайде! Хайде! Хайде! — лае Манчи.
Момичето протяга ръка за раницата си. Подавам й я. Тя се изправя, пъха вътре бинокъла, мята я на рамо и ме поглежда право в очите.
— Добре тогава — отвръщам.
И така, хукваме към реката за втори път през последните два дни, Манчи пак е с мен, а момичето тича зад нас.
Е, по-скоро пред нас, щото е страшно бърза, заклевам се.
Връщаме се на хълма, спускаме се от другата му страна, последните остатъци от блатото изчезват край нас и вече навлизаме в истинска гора. Земята тук е много по-твърда, по-лесно се тича, спускането е повече от изкачването, което май е първият късмет, който ни се случва, откак сме тръгнали. Виждаме реката, която се мярка от време на време вляво от нас. Раницата ме удря по гърба, докато тичам, но аз не спирам и дишам тежко.
И продължавам да държа ножа.
Кълна се. Кълна се пред Бога или пред каквото е там.
Ако Аарон още веднъж ме приближи, ще го убия. Няма да се поколебая втори път. Не. Няма да се поколебая. Кълна ви се.
Ще го убия.
Ще го убия, проклет да съм.
Само гледайте.
Тичаме, а теренът става все по-стръмен, води ни сред зелени дървета с по-редки клони, първо ни приближава до реката, после пак ни отдалечава от нея, а ние тичаме и тичаме. Езикът на Манчи виси навън, той целият е едно грамадно задъхване, но не спира, а скача ли, скача край мен. Моето сърце удря милион пъти в минута, краката ми ще се подгънат всеки момент, но ние тичаме и тичаме.