Скоро завиваме пак към реката и аз казвам:
— Чакай.
Момичето, което е избързало доста пред мен, спира. Аз изтичвам до водата, оглеждам се за крокодили, после се навеждам, гребвам вода с шепи и жадно пия. По-сладка е, отколкото при нас. Кой знае с какво се заразява в блатото, ама няма как, в Прентистаун все нещо трябва да се пие. Чувствам как мълчанието на момичето се навежда плътно до мене, тя също иска да пие. Премествам се малко встрани, Манчи идва на моето място, ляга до водата и го чуваме как диша тежко, докато лочи.
Вдигам поглед, избърсвам устата си и се заглеждам в посоката, в която сме се запътили. Теренът до реката вече става скалист и твърде стръмен за тичане, водата е прорязала малък каньон, а успоредно на течението върви пътека.
Примигвам, докато осъзная какво виждам.
Пътека. Някой е утъпкал пътека тук.
Момичето се извръща и също гледа. Пътеката се качва нагоре по скалистото, реката остава долу в ниското, става по-дълбока и силна, превръща се в бързеи. Някой е утъпкал пътека.
— Сигурно води към другото селище — казвам. — Няма къде другаде.
И тогава, в далечината, чувам удари на копита. Слаби, но приближават.
Не казвам нищо, защото вече сме скочили на крака и тичаме по пътеката. Реката потъва все по-надолу и по-далеч от нас, а от другата й страна постепенно се възправя едната планина. На нашия бряг има гъста гора, която също се изкачва нагоре по близките скали. Пътеката е направена умишлено, за да може мъже да пътуват край реката.
Достатъчно е широка, за да могат коне да преминат по нея. Като си говорим за това, достатъчно широка е за поне пет-шест коня.
В този момент осъзнавам, че това не е пътека. Това си е път.
Хвърчим по него, а той завива ли, завива, момичето е все пред мен, после съм аз, а отзад — Манчи, тичаме и тичаме.
Докато аз изведнъж се блъсвам в момичето и тя залита.
— Какво правиш! — викам и я сграбчвам за ръцете, за да не полетим и двамата по стръмното пред краката й, като в същото време държа ножа настрани, за да не я убия без да искам.
Тогава виждам онова, което и тя вижда.
Мост, пред нас се е прострял мост. Свързва единия бряг на скалиста пропаст с другия, пресичайки реката, която тече долу, може би на трийсет-четирийсет метра под нас. Пътят или пътеката, или каквото е там, спира в началото на моста, а от другата му страна се простират само гъста гора и скали. Можем да минем единствено по моста, друг път няма.
В главата ми започва да се оформя една идея.
Ударите на копитата стават още по-силни. Поглеждам назад и виждам облак прах — там е Кметът, който ни преследва.
— Давай! — подминавам момичето и хуквам към моста с всички сили. Спускаме се по скалата до началото му, тичаме бързо, ушите на Манчи са прилепени до главата. Стигаме до моста и няма мърдане, само напред, мостът е широк поне два метра. Изработен е от въжета, отстрани са преплетени дървени колове за парапет, виси над пропастта, настлан е целият със здрави дъски, които продължават пред краката ми чак до другия бряг.
Опитвам ги, но са толкова стабилни, че дори не мръдват. Спокойно могат да поемат тежестта ми, едновременно с тази на момичето и на кучето.
Спокойно могат да поемат тежестта на конниците, които идват.
Който и да го е построил, е мислил векове напред. Поглеждам назад към реката, в посоката, от която дойдохме. Още прах, копитата думкат все по-силно, шепот от Шума на мъжете, които приближават. Струва ми се, че чувам, млади Тод но сигурно си въобразявам, защото Аарон ходи пеша, значи трябва да е изостанал много назад.
Но виждам онова, което ми се иска да видя: мостът е единственият начин за пресичане на реката — с километри напред и назад по течението тя е непреодолима.
Може би все пак извадихме мъничко късмет този път.
— Хайде — казвам. Хукваме по моста, а той е направен толкова добре, че между дъските под нас дори няма фуги.
Все едно още сме на пътя. Стигаме до другия бряг, момичето се обръща към мене, без съмнение е видяла идеята в Шума ми и ме чака да я изпълня.
Все още държа ножа. Мощ, стаена в дланта ми.
Може би най-после ще сторя с нея нещо полезно.
Поглеждам към нашия край на моста — вързан е за колове, забити под скалите. Единият ръб на ножа е страховито назъбен, така че аз си избирам най-близкия възел и започвам да режа.