Имаме минута, ако не и по-малко.
Обръщам гръб на момичето и се опитвам да се изправя, но съм толкова уморен. Толкова, толкова уморен.
— По-добре е да бягаме — казвам и изплювам още кръв. Длъжни сме да опитаме.
И тогава виждам как лицето й се променя.
Устата й се отваря широко, очите също, тя рязко смъква раницата си и започва да рови в нея.
— Какво правиш? — питам.
Тя измъква кутийката за палене на огън, оглежда се и си избира един камък. Слага кутийката пред себе си и вдига камъка.
— Не, чакай, може да ни потрябва…
Момичето удря с камъка и кутийката изпуква. Момичето я вдига и я извива настрани така, че тя изпуква пак и го още по-силно. От нея потича някаква течност. Момичето отива до моста и започва да полива с течността възлите и въжетата около най-близкия кол, изцежда и последната капка, докато под кола се образува малка локвичка.
Конниците приближават моста, приближават, приближават, приближават…
— Побързай! — казвам.
Момичето се обръща към мен и ми прави знак да се отдалеча. Аз отпълзявам назад, стиснал съм Манчи за козината и го влача подире си. Тя самата отстъпва колкото може, държи смачкана празна кутийка в протегнатата си ръка и натиска копчето върху нея. Чувам изщракване. Момичето хвърля кутийката във въздуха и се втурва към мен.
Конете стигат моста…
Момичето се изтърколва право отгоре ми и двамата гледаме как кутийката пада…
Пада…
Пада…
Пада към малката локвичка течност, като продължава да щрака…
Конят на господин Макинърни стъпва върху моста, за да го прекоси…
Кутийката пада в локвичката…
Изщраква още веднъж…
И после…
ВВВУУУМ!!!
Целият въздух от дробовете ми изведнъж бива изсмукан навън, огненото кълбо е далеч по-голямо, отколкото човек би допуснал, защото течността беше толкова малко, целият свят се смълчава за миг и тогава…
БУУМ!!!
Огънят взривява въжетата и коловете, навсякъде хвърчат трески, засипват нас, засипват Шума и всеки звук.
Вдигаме отново поглед, а мостът гори толкова силно, че постепенно се накланя на една страна, а конят на господин Макинърни отстъпва и се препъва, мъчи се да се върне назад, но не може, защото зад него напират още четири-пет коня.
Пламъците плющят, цветът им е зеленикав и странен, внезапната топлина е страшно силна — като най-силното слънце, което съм усещал, и вече мисля, че самите ние ще се запалим, когато нашият край на моста се скъсва и пропада надолу в пропастта и повлича със себе си господин Макинърни и коня му. Просто стоим и ги гледаме как падат, падат, падат в реката долу, твърде е високо, не могат да оживеят. Мостът е все още завързан за скалата от тяхната страна, увисва и се блъсва в насрещните скали, но гори толкова силно, че съвсем скоро от него ще остане само пепел. Кметът, господин Прентис Младши и останалите трябва да отстъпят назад.
Момичето отпълзява от мене и ляга за малко на земята, само диша и кашля, замаяна е и се мъчи да си проясни мислите.
Леле майко.
— Добре ли си? — питам Манчи, още го стискам за козината.
— Огън, Тод! — лае той.
— Да — отвръщам, — голям огън. А ти добре ли си? — питам момичето, а тя е клекнала и продължава да кашля. — Божичко, какво беше това чудо?
Тя, естествено, не проронва и дума.
— ТОД ХЮИТ! — чувам от отвъдния бряг на каньона.
Вдигам очи. Кметът вика към мен, за първи път ми говори лично, виждам го през кълбата пушек и треперещия нажежен въздух и затова фигурата му е малко размазана.
— Не сме приключили с тази история, млади Тод — вика той над пукота на горящото дърво и плясъка на реката долу. — Изобщо не сме приключили.
Спокоен е, чист и спретнат, проклет да е, сякаш не съществува възможност да не получи онова, което иска.
Аз се изправям, протягам ръка и вдигам два пръста във въздуха, но Кметът вече не се вижда зад облаците пушек.
Закашлям се и отново изплювам кръв.
— Не трябва да спираме — казвам и изкашлям още и още кръв. — Може да решат да се върнат, може да има и друг път през реката, но ние не можем да чакаме, за да разберем.
Виждам ножа в прахта. Срамът се връща в миг, пронизва ме като физическа болка. Всички думи, които изрекох. Навеждам се, вдигам го и го пъхам в канията.