Момичето стои с наведена глава и продължава да кашля.
Вземам раницата й от земята и й я протягам.
— Хайде — казвам. — Трябва поне да се махнем от пушека.
Тя вдига очи към мене.
Аз я гледам в отговор.
Лицето ми пламва, но не от топлината на пожара.
— Прости ми — отвръщам поглед от нея, от очите и лицето й, пусти и безизразни както винаги.
Обръщам й гръб.
— Виола — чувам.
Извъртам се рязко и я зяпвам.
— Какво? — питам.
Тя ме гледа.
Отваря уста.
И проговаря.
— Така се казвам — казва. — Виола.
Част трета
13
Виола
— Цяла минута мълча. Тя също мълчи. Пламъците трещят, пушекът се вие, езикът на Манчи виси в едно непрестанно задъхване, докато най-после промълвявам:
— Виола.
Тя кимва.
— Виола — повтарям.
Този път не кимва.
— Аз съм Тод — казвам.
— Знам — отвръща тя.
Очите й избягват моите.
— Значи можеш да говориш, а? — продължавам, а тя само ми хвърля бърз поглед и се извръща настрани. Поглеждам към моста, който още гори, пушекът в каньона е много, много гъст, но не мога да реша дали това ме кара да се чувствам в безопасност, не знам дали е по-добре да виждам Кмета и хората му, отколкото да не ги виждам.
— Това беше… — започвам, но тя рязко се изправя и протяга ръка за раницата си.
Осъзнавам, че е още в ръката ми. Подавам й я и тя я поема.
— Трябва да вървим — казва. — Да се махнем по-далеч от тук.
Акцентът й е странен, различен е от моя, различен от онзи на всички останали в Прентистаун. Устните й оформят буквите по друг начин, сякаш се плъзгат по тях под друг ъгъл, придават им различни очертания, казват им как да звучат. В Прентистаун всички говорят така, сякаш се промъкват скришом към думата, готови да я фраснат изотзад с някое дърво.
Манчи е изпаднал във възторг пред момичето.
— По-далеч — изрича той и я зяпа така, сякаш е храна.
Май моментът е подходящ да почна да й задавам въпроси, щото вече е проговорила, така че мога да я замеря с всеки един въпрос, който се сещам, например коя е, откъде е дошла, какво й се е случило и всичките тия въпроси гъмжат в Шума ми, но пък някак не ми се иска да ги изричам на глас, затова устата ми остава затворена, а момичето мята раницата си на рамо, вперва поглед надолу, подминава ме, подминава и Манчи и се отправя напред по пътя.
— Ей — повиквам я.
Тя спира и се обръща към мен.
— Чакай ме — казвам.
Вдигам и моята раница и я слагам на гръб. Притискам с длан канията на ножа отзад на колана ми. Свивам рамене, за да наместя раницата по-добре, казвам „Хайде, Манчи“ и двамата тръгваме по пътя след момичето.
От тази страна на реката пътят завива и се отдалечава малко от водата, отправя се към местност с редки горички и много храсталаци, заобикаляйки полека по-голямата планина, която остава от лявата ни страна.
На първия голям завой, без да сме се наговаряли, спираме и обръщаме поглед назад. Мостът още гори толкова силно, че направо не е за вярване, виси от другия бряг като водопад от огън над скалите, пламъците са го обхванали по цялата дължина, гневни и жълто-зеленикави. Пушекът е толкова гъст, че не виждаме какво правят Кметът и хората му или какво вече са направили, дали са си тръгнали, или чакат, или каквото там са наумили. Май през пушека преминава шепот от Шум, но може и да не преминава, защото огънят трещи, дървото пука, а водата плиска долу. Докато гледаме, огънят довършва коловете от другата страна на каньона и с едно силно прас горящият мост се откъсва и пропада, пропада, пропада, удря се в скалите и рухва в реката, а над него се вдигат облаци пара и дим, които сгъстяват мъглата още повече.
— Какво имаше в онази кутийка? — питам аз момичето.
Тя ме поглежда, отваря уста, но после пак я затваря и ми обръща гръб.
— Не се страхувай — казвам. — Няма да ти направя нищо лошо.
Тя ме поглежда отново, а моят Шум прелива от онова, което го изпълваше преди няколко минути, когато бях само на крачка от това все пак да й направя нещо лошо, на крачка от това да…
Както и да е.
Не си казваме нищо повече. Тя се обръща и тръгва, а ние с Манчи я следваме през горичката.
Вече знам, че момичето може да говори, но това изобщо не ми помага да понасям мълчанието й по-леко. Съзнанието, че тя има в главата си думи, не означава нищо, щом като мога да ги чувам единствено, когато ги изрича с устата си. Гледам тила й, докато крачи напред. Все така усещам как сърцето ме тегли към мълчанието й, все така ме изпълва чувството, че съм изгубил нещо страшно, нещо огромно, изгубил съм нещо много тъжно и ми се иска да плача.