— Плач — излайва Манчи.
Тилът й просто продължава напред.
Пътят е все така широк, достатъчно широк за коне, но теренът става все по-скалист, пътят често завива. Чуваме реката някъде долу вдясно от нас, но май се отдалечаваме от нея, навлизаме в местност с високи скали, понякога се издигат като стени високо от двете страни на пътя, сякаш вървим по дъното на някаква кутия. Малки бодливи борчета са пораснали във всяка пукнатина, жълти лози с шипове са се обвили около стволовете им, виждам и чувам как жълтите гущери-бръсначи съскат, когато ги подминаваме. Ухапи!, казват те и това е заплаха.
Ухапи! Ухапи!
Всичко тук може да те нарани, ако поискаш да го докоснеш.
След двайсет-трийсет минути ход пътят се разширява още повече, теренът става по-равен, наоколо вече се виждат няколко нормални дървета, по всичко изглежда, че отново навлизаме в гора, има много трева и ниски камъни, на които можем да поседнем. Това и правим. Сядаме.
Вадя малко сушено овнешко от раницата и с ножа отрязвам парчета за мен, за Манчи и за момичето. Тя взема своя дял и известно време седим далеч един от друг и мълчаливо ядем.
Аз съм Тод Хюит, мисля аз, затварям очи и дъвча, сега вече се срамувам от Шума си, сега, когато знам, че тя го чува, сега, когато знам, че тя може да го обмисля.
Да го обмисля тайно от мен.
Аз съм Тод Хюит.
Ще стана мъж след двайсет и девет дни.
Изведнъж се сещам, че това си е самата истина и отварям очи. Времето тече, дори когато не броиш часовете. Отхапвам от месото.
— Никога преди не съм чувал име като Виола — казвам след минута, ама гледам само в яденето и в земята. Тя мълчи, така че аз без да искам вдигам поглед.
И установявам, че тя също напрегнато ме гледа.
— Какво? — питам.
— Лицето ти — отвръща тя.
Намръщвам се.
— Какво лицето ми?
Тя свива дланите си в юмруци и прави движение сякаш сама се удря.
Усещам как почервенявам.
— Добре де.
— И от преди — продължава тя, — от…
Млъква.
— От Аарон — казвам.
— Аарон — лае Манчи, а момичето се свива леко.
— Това е името му — казва, — нали?
Кимвам, без да спирам да дъвча.
— Точно — казвам. — Това е името му.
— Той никога не го изрече на глас. Но аз го знаех.
— Добре дошла в Новия свят — отхапвам пак, но попадам на жилаво място, трябва да дърпам със зъби и от това ме заболяват всички рани в устата. — Ох — изплювам месото и сериозно количество кръв.
Момичето поглежда изплютото и оставя храната си настрани. Взема раницата, отваря я и измъква синя кутия, малко по-голяма от онази, която направи пожара. Натиска едно копче отгоре й, отваря я и изважда нещо, което прилича на бяла марля, както и малък стоманен скалпел. Става от камъка и идва до мен.
Аз оставам седнал, но се дръпвам, когато ръцете й посягат към лицето ми.
— Пластири — казва тя.
— Имам си мои.
— Тези са по-добри.
Дръпвам се още по-назад.
— Твоето… — издишам рязко през нос. — Твоето мълчание малко…
Поклащам леко глава.
— Притеснява ли те?
— Да.
— Знам — отвръща тя. — Не мърдай.
Оглежда отблизо подутото ми око, после отрязва със скалпела парче от пластира. Посяга да го сложи върху раната, но аз не се контролирам и пак се дръпвам от докосването й. Тя не казва нищо, държи пластира във въздуха и чака. Поемам дълбоко дъх, затварям очи и подлагам лицето си под ръцете й.
Усещам как пластирът покрива подутината и раната, на секундата от него се разлива хладина, на секундата болката отстъпва, сякаш изметена встрани нежно, като с перце. Момичето слага още един пластир върху раната точно на линията на косата ми, пръстите й се плъзват по лицето ми, когато залепва трети под устната ми. Толкова е приятно, а още дори не съм си отворил очите.
— Нямам нищо, което да сложим на зъбите ти — казва тя.
— Няма нужда — отвръщам почти шепнешком. — Божичко, тия пластири са по-добри от моите.
— Отчасти са живи — отвръща тя. — Синтетична човешка тъкан. Когато раната оздравее, сами умират и падат.