— Аха — отговарям и се преструвам, че знам за какво ми говори.
Настъпва продължително мълчание, толкова продължително, че ме кара да отворя очи. Тя е отстъпила назад до своя камък, гледа ме, гледа лицето ми.
Изчакваме се. Чувстваме, че така трябва.
Май наистина така трябва, щото след още малко изчакване, тя заговаря:
— Разбихме се — казва тихо и гледа встрани. Прочиства си гърлото и започва отново. — Катастрофирахме. Стана пожар, снишихме се до земята, смятахме, че ще се справим, но нещо се повреди в защитните турбини и…
Тя разтваря широко ръце, за да обясни какво е станало след и-то.
— Разбихме се.
Млъква.
— Това в блатото твоите мама и татко ли бяха? — питам след малко.
Но тя гледа към небето, синьо и пусто, с облаци, бели като кости.
— А после слънцето изгря — казва. — И онзи мъж дойде.
— Аарон.
— Беше толкова странно. Той започна да крещи, да вие и после си тръгна. А аз опитах да избягам от него — тя скръства ръце. — Мъчех се, мъчех се да се скрия, така че да не ме открие, но се въртях в кръг и където и да се скриех, той вече беше там, не знам как го правеше, докато най-после попаднах на ония колиби или каквото там…
— Постройките на диваците — казвам, но тя не ме слуша.
Поглежда ме.
— После дойде ти.
Обръща поглед към Манчи.
— Ти с твоето куче, което може да говори.
— Манчи! — лае Манчи.
Лицето й е бледо и когато срещам отново погледа й, виждам, че очите й са пълни със сълзи.
— Що за място е това? — пита, а гласът й е дрезгав. — Защо животните говорят? Защо чувам гласа ти, дори когато мълчиш? Защо чувам гласа ти размножен, оплетен, сякаш не си сам, а сте девет милиона души, които говорите едновременно? Защо, когато те гледам, виждам картини на други неща, други образи? Защо можех да видя онова, което онзи мъж щеше…
Гласът й заглъхва. Придърпва колене към брадичката си и ги обвива с ръце. Усещам, че трябва да започна да говоря веднага, иначе отново ще започне да се люлее.
— Ние сме заселници — казвам. При тези думи тя ме поглежда, все така прегърнала коленете си, но поне не се люлее. — Били сме заселници — продължавам. — Кацнали сме на Новия свят преди двайсетина години. Но тук живеели местни. Диваците. Те… не ни искали.
Разказвам й историята, която всяко момче в Прентистаун знае, историята, която дори най-тъпото момче-фермерче като моя милост знае наизуст.
— Човеците с години се опитвали да сключат мир, но диваците не искали. Така че започнала войната.
При думата война момичето свежда очи. Аз продължавам:
— А диваците се биели с помощта на разни зарази, разбираш ли, разни болести. Това били оръжията им. Пускали зарази, които правели на човеците различни неща. Една от заразите май била предназначена да избие добитъка, но не станало така — просто всички животни започнали да говорят — поглеждам Манчи, — което не е толкова весело, колкото звучи обръщам поглед към момичето. — А другата зараза била Шумът.
Чакам. Тя мълчи. Но и двамата знаем какво следва да кажа, щото вече съм го казвал, сещате ли се?
Поемам дълбоко дъх.
— Тази зараза избила половината мъже и всички жени, включително и мама, а мислите на останалите живи мъже вече не били тайна за никого.
Тя скрива брадичка зад свитите си колене.
— Понякога чувам ясно — казва тя. — Понякога чувам точно какво си мислиш. Но през повечето време чувам просто…
— Шум — казвам.
Тя кимва.
— А местните?
— Няма вече местни.
Тя кимва отново. Една минута седим и пренебрегваме очевидното, докато става ясно, че повече не можем да го пренебрегваме.
— Ще умра ли? — пита тя тихо. — Заразата ще ме убие ли?
Произнесени с нейния акцент, думите звучат различно, но имат същото значение, мътните ги взели, а Шумът ми казва само най-вероятно, но насила накарвам устата си да изрече:
— Не знам.
Тя ме гледа известно време.
— Наистина не знам — казвам и вече сам го вярвам. — Ако ме беше попитала същото миналата седмица, щях да съм сигурен, но днес… — поглеждам към раницата и към книгата, скрита вътре. — Не знам — поглеждам пак момичето. — Надявам се, че няма да умреш.
Но е много вероятно, казва Шумът ми, много е вероятно да умреш, а аз се опитвам да го прикрия с друг Шум, но това е такава несправедливост, че е трудно да я държиш назад в съзнанието си.