Човекът сваля пушката от лицето си.
И аз разбирам защо е толкова тихо.
Човекът е жена.
Възрастна жена.
Стара жена.
— Много ще съм ти благодарна, ако мислиш за мене като за нея — казва жената, а дулото на пушката все така сочи към гърдите ми. — Не съм още толкоз остаряла, че да не мога да те гръмна.
Тя се вглежда внимателно в нас, вижда ясно Шума ми и го прочита от горе до долу с умение, което съм усещал само у Бен. На лицето й се изписват разни изражения, защото ме проверява, точно така се променяше лицето на Килиън, когато четеше Шума ми, за да разбере дали го лъжа. Ама не е същото, щото жената няма Шум и аз нямам и най-малка представа какво се върти в нейната глава.
Жената се обръща към Виола и се вглежда и в нея остро и продължително.
— Както всички кутрета — казва накрая, като се обръща пак към мен, — и ти си прозрачен като новородено, момче.
После се извръща към Виола.
— Ама ти, о, не, твойта история не е толкоз проста, момичето ми, нали тъй?
— Ще се радвам да ви разкажа всичко за себе си, обаче само ако свалите пушката — изрича Виола.
Това е толкова изненадващо, че дори Манчи я зяпва. Аз се обръщам към Виола невярващо.
От скалата обаче се чува кикот. Старата жена тихичко се смее. Дрехите й са ушити от истинска кожа, преживяла години и години, прашна, протрита и износена, носи широкопола шапка и ботуши, дето могат да газят и в най-дълбоката кал. Прилича точно на фермер, да ви кажа право.
Ама пушката все така сочи към нас.
— Бягате от Прентистаун, нали тъй? — пита тя и отново се вглежда в Шума ми. Няма смисъл да крия нищо, затова избутвам най-отпред образа на мястото, от което бягаме, онова, което се случи на моста и онези, които ни преследват. Жената го вижда, знам, че го вижда, но само стисва устни и присвива леко очи.
— Ами хубаво — казва накрая, сваля пушката, обляга я в сгъвката на лакътя си и започва да слиза надолу по скалите към нас. — Правичката да ви кажа, никак не ми хареса, дето ми взривихте моста. Гърмежът се чу чак във фермата, о, да, и още как се чу — тя скача от последния камък и застава пред нас, а отблизо силата на нейното мълчание е толкова грамадна, че усещам как отстъпвам, без дори и да съм мислил да го правя. — Обаче пък мостът водеше само към едно място, дето от десетина години, че и повече, изобщо не си заслужава да ходи човек. Оставих го, щото все се надявах — тя ни оглежда напрегнато. — Е, кой сега ще рече, че не съм била права?
Ние обаче все така стоим с вдигнати ръце, щото в приказките на жената няма никакъв смисъл.
— Ще ви попитам само веднъж — казва тя и вдига пушката. — Туй ще ми потрябва ли?
С Виола се споглеждаме.
— Не — казвам.
— Не, госпожо — казва Виола.
Госпожо?, мисля аз.
— То е като господине, момче мило — казва жената и мята пушката на рамо. — Само че го казваш, когато говориш с дама.
Жената кляка пред Манчи.
— А ти пък кое си, кутренце?
— Манчи! — лае той.
— А така, Манчи ще да си, браво на тебе — казва жената и го погалва енергично. — Ами вие, кутрета? — пита тя, като ни поглежда с Виола. — Как са ви кръстили добрите ви майчици?
Аз и Виола пак се споглеждаме. Сериозна работа е да си кажем имената, но може би е справедлива цена за това, че жената свали пушката.
— Аз съм Тод. Това е Виола.
— Е, туй е вярно, както че слънцето и утре ще изгрее, нали тъй? — казва жената, а Манчи вече е вирнал лапи пред краката й и тя го гали по корема.
— Има ли друг път през реката? — питам аз. — Или друг мост? Защото тези мъже, те…
— Аз съм Матилд — прекъсва ме старата жена, — обаче ония, дето ми викат така, не ме познават, а вие можете да ми викате Хилди, може дори някой ден да заслужите правото да ми стиснете ръка.
Аз пак поглеждам Виола. Как можеш да кажеш дали някой е луд, ако няма Шум?
Жената пак се засмива.
— Ама много си смешен, момче — тя се изправя, а Манчи веднага скача на крака и започва да я гледа предано и с обожание. — А да ти отговоря на въпроса, има брод на няколко дни езда нагоре по течението, но мостове изобщо няма и в двете посоки.
Тя обръща очи към мене, погледът й е твърд и ясен, на устните й е изписана лека усмивка. Отново чете Шума ми, но няма и следа от натиска и грубостта, с които правят това мъжете.
А от начина, по който започва да ме гледа, аз проумявам някои неща. Май излязох прав за това, че Прентистаун е карантиниран заради заразата на Шума, а? Щото ето ти една възрастна жена, която изобщо не е умряла от нея, която ме гледа приятелски, макар и още да държи дистанцията между нас, жена, която посреща гостите от моя край с насочена пушка.