А ако аз нося заразата, то Виола определено трябва вече да я е хванала, сигурно умира малко по малко докато си говорим, а това пък вероятно значи, че в селището мен няма да ме искат, вероятно ще ми кажат да се махам и вероятно това ще е краят на всичко, прав ли съм? Моето пътуване ще свърши още преди да съм намерил място, където да отида.
— О, в селището няма да те искат — казва жената, — туй не е вероятно, а е напълно сигурно. Но пък — и тя ми намига, — онуй, което не знаеш, не може да те убие.
— Искаш ли да се хванем на бас, че е точно обратното? — казвам.
Тя се обръща и тръгва пак нагоре по скалите. Ние само я гледаме, докато стига до горе и се обръща да ни погледне.
— Идвате ли, а? — пита, сякаш ни е поканила, а ние нещо се бавим.
Поглеждам Виола. Тя извиква към жената:
— Ние сме се запътили към селището — после обръща поглед към мен. — Независимо дали ни искат там или не.
— О, баш там ще стигнете, кутрета — отвръща жената, — обаче първо имате нужда от един хубав сън и от едно хубаво ядене. Туй и слепец може да го види.
Представата за сън и топла храна е толкова примамлива, че за миг забравям, че преди малко тя се целеше в нас с пушка. Но само за миг. Щото аз не трябва да мисля за ядене, а за други неща. Вземам решение и за двама ни.
— Не трябва да се отклоняваме от пътя — казвам тихо на Виола.
— Ти дори не знаеш къде отиваме — отвръща тя, също така тихо. — Нали не знаеш? Кажи честно.
— Бен каза, че…
— Вие, кутрета, идвате сега с мене в мойта ферма, наяждате се, дръпвате му един сън в истински кревати — нищо че не са кой знае колко меки, а утре отиваме заедно в селището — при последната дума тя отваря широко очи, сякаш ни се подиграва, задето го наричаме така.
Ние обаче не мърдаме.
— Еми, ако си говорим честно — казва жената, — пушката е у мене — тя я размахва леко. — Обаче аз ви моля да дойдете.
— Защо да не отидем с нея? — прошепва Виола. — Да видим какво е положението.
Шумът ми лумва от изненада.
— Какво положение да видим?
— Ами искам да се изкъпя — казва тя. — Искам и да поспя.
— Аз също — отвръщам, — обаче има едни мъже, дето ни преследват и дето със сигурност няма да отстъпят пред един нищо и никакъв съборен мост. А и не знаем нищо за тази жена. Може да е убийца.
— Изглежда ми свястна — Виола поглежда жената. — Малко е изкукуригала, но не ми се вижда опасна в този смисъл.
— Тя никак не може да изглежда — почвам да се дразня, да ви кажа право. — Човеците без Шум изглеждат като едно голямо нищо, така да знаеш.
Виола се втренчва в мене, веждите й се свиват и тя стисва зъби.
— Е, не и ти, де — казвам.
— Всеки път… — започва тя, но после само поклаща глава, без да довърши.
— Какво всеки път? — прошепвам, но Виола само стисва очи и се обръща към старата жена.
— Чакайте — извиква, а гласът й е ядосан. — Само да си взема нещата.
— Ей! — възкликвам аз. Вече не сме на фаза „Той ми спаси живота“, така ли? — Чакай малко. Не трябва да се отклоняваме от пътя. Трябва да стигнем до селището.
— Пътят никога не е бързият начин да стигнеш там, закъдето си тръгнал — обажда се старата жена. — Не знаеш ли?
Виола си мълчи, грабва раницата си и е страшно намръщена. Готова е да тръгне, готова е да последва първия срещнат човек без Шум, готова е да ме зареже при първото изкушение.
И изобщо не й идва на ум онова, което аз се налага да изрека на глас.
— Аз не мога да дойда, Виола — казвам тихо със стиснати зъби, малко се мразя за това, че го казвам, лицето ми пак пламва и от това пластирът пада от веждата ми. — Нали нося заразата. Опасен съм.
Тя се обръща към мене, а гласът й е леденостуден:
— Ами значи може би не бива да идваш.
Челюстта ми буквално увисва.
— Наистина ли би постъпила така? Просто ще ме изоставиш?
Виола отвръща поглед встрани, но преди да отговори, се обажда старата жена:
— Момче кутре — казва, — ако от заразата те е страх, то може твойта приятелка да върви малко по-напред със старата Хилди, а ти да изостанеш назад и кучето кутре да те пази.
— Манчи! — излайва Манчи.