Вдигам глава.
Защото това е нов глас.
А аз не просто го чувам. Не и с ушите си, искам да кажа.
Хилди и Виола се отдалечават все повече, но някой върви срещу тях, посреща ги и вдига ръка за поздрав.
Някой, чийто Шум казва здрасти.
15
Братя по страдание
Стар мъж, който носи пушка, но дулото е наведено към земята. Шумът му лумва, когато приближава Хилди, става възбуден и радостен, когато мъжът обгръща раменете й с ръка и я целува за добре дошла, после започва да жужи, когато мъжът се обръща към Виола, а тя отстъпва малко назад, за да не я поздравят и нея толкова сърдечно.
Хилди е омъжена за мъж с Шум.
Възрастен мъж, който си се разхожда със своя истински, ама съвсем истински Шум.
Но как…?
— Ей, момче кутре! — вика Хилди към мене. — Цял ден ли ще седиш там да си човъркаш носа или идваш за вечеря?
— Вечеря, Тод! — лае Манчи и хуква към Хилди.
Нищо не мисля. Не знам какво да мисля.
— Еха, още един Шумен приятел! — вика старият мъж, подминава Виола и Хилди и се запътва към мене. Шумът му се излива от него като ярък парад от радост, пълен е с нежелано доброжелателство и натрапени добри чувства.
Момче кутре и мостът пада, и спукана тръба и брат по страдание и о, Хилди, моя Хилди. Той все така носи пушката, но когато идва до мен, протяга приятелски ръка да се здрависаме.
Толкова съм втрещен, че просто я поемам.
— Там ме викат! — старият мъж направо крещи. А ти кой ще да си, кутре?
— Тод — отвръщам.
— Баш ми е драго, Тод! — той слага ръка около раменете ми и полека ме повлича напред по пътя. Препъвам се, едва пазя равновесие, докато той ме дърпа към Хилди и Виола и не спира да бъбри — Не са идвали гости за вечеря от сума ти луни, та затуй ще ни извиняваш за скромната колибка. По тоз път никой не е идвал от има-няма десет години, но вие сте добре дошли! Добре сте ни дошли!
Настигаме останалите и аз все така не знам какво да кажа и само местя поглед от Хилди и Виола към Там и обратно.
Просто ми се ще от време на време в света да има някаква логика, толкова ли е трудно?
— Не е никак трудно даже, Тод, кутрето ми — казва мило Хилди.
— Как може да не си се заразила от Шума? — питам, когато най-после думите успяват да пропълзят от главата ми и да излязат в света през устата ми. И тогава сърцето ми се разтупква, разтупква се толкова силно, че очите ми се разтварят широко, широко, а гърлото ми се стяга, а Шумът ми става бял от надеждата.
— Имате ли лек? — казвам, а гласът ми прекъсва. — Има ли лек?
— То ако имаше лек — вика Там, — верно ли мислиш, че щях да те заливам с целия тоз боклук, дето плува из ума ми, а?
— Бог да ти е на помощ, ако не млъкнеше поне тогава — казва Хилди с усмивка.
— Бог да ти е на помощ и на тебе, щото тогава нямаше да можеш да ми казваш кво да мисля — отвръща Там, а Шумът му бълбука от обич. — Не, момче кутре. Няма лек или поне аз не знам да има.
— Ами то — обажда се Хилди, — говори се, че в Хейвън работели върху лек. Хората приказват.
— Кои хора? — скептично пита Там.
— Талия например — отговаря Хилди. — Сюзън Ф. Сестра ми също.
Там изпуфтява.
— Думичка повече няма да кажа. Слухове за слухове са слухове. То на сестра ти доверие да нямаш дори когато си казва името, камо ли за други работи.
— Ама… — обаждам се аз, като не спирам да местя погледа си напред-назад, защото просто трябва да разнищя въпроса докрай. — Как тогава сте останали живи? — обръщам се към Хилди. — Шумът убива жените. Всички жени.
Там и Хилди се споглеждат и аз чувам, усещам как Там смачква нещо в Шума си и го скрива от мен.
— Не, не ги убива, Тод, кутрето ми — казва Хилди и гласът й е много нежен. — Тъкмо това разправях на приятелката ти Виола преди малко. Шумът не е опасен за нея.
— Не е опасен ли? Как може да не е опасен?
— Жените имат имунитет срещу Шума — обажда се Там. — Късметлийки, само туй ще ти река.
— Не, не може, как така? Нямат никакъв имунитет! — отвръщам аз много високо. — Никакъв имунитет нямат! Всички жени в Прентистаун са хванали Шума и са умрели от него, всичките, до една! Мама също е умряла от Шума! Може при нас диваците да са пуснали някакъв по-опасен Шум, отколкото тук, но…