— Тод, кутренце — Там слага ръка на рамото ми и ме спира.
Дръпвам се рязко от него, но просто не знам какво повече да кажа. Виола досега думичка не е обелила и аз обръщам поглед към нея. Тя обаче гледа настрани.
— Знам каквото знам — казвам, нищо че досега точно онова, което си мислех, че знам, докара най-големите неприятности, сещате ли се?
Как може истината да е друга?
Как може истината да е друга?
Там и Хилди се споглеждат. Поглеждам в Шума на Там, но той е такъв специалист в криенето на мисли, какъвто не съм срещал през живота си, така че няма смисъл да ровя. Виждам само една доброта и нищо друго.
— Прентистаун има много тъжна история, кутре — казва той. — Куп неща там станаха по най-горчивия начин.
— Грешиш — казвам, но дори гласът ми звучи несигурно, защото изобщо не знам в какво греши той.
— Сега не му е времето, Тод — обажда се Хилди, погалва Виола по рамото, а Виола не се съпротивлява на докосването й. — Трябва да хапнеш, трябва да поспиш. Ви казва, че почти никак не сте спали, а сте пропътували толкова километри. Всичко ще изглежда по-добре утре, когато се нахраниш и си починеш, а, как мислиш?
— И тя няма да се зарази с нищо от мен? — питам, като умишлено не гледам… Ви.
— Е, с Шум със сигурност няма да се зарази, за друго не знам — лукаво се усмихва Хилди. — Като те опознае по-добре, чак тогава ще разбере дали е в безопасност с тебе.
Много искам Хилди да е права, но едновременно с това искам да й кажа, че не е права и затова просто не казвам нищо.
— Хайде — прекъсва мълчанието Там. — Да ходим да хапнем.
— Не! — обаждам се аз, защото всичко отново нахлува в съзнанието ми. — Нямаме време да хапваме — поглеждам Виола. — Едни мъже ни преследват, ако си забравила. Мъже, които изобщо не се интересуват от това дали се чувстваме добре — вдигам очи към Хилди. — Виж, сигурен съм, че хапването при тебе е супер, обаче…
— Тод, кутрето ми… — започва Хилди.
— Не съм ти никакво кутре! — изкрещявам аз.
Хилди стисва устни и само очите и се усмихват.
— Тод, кутрето ми — почва тя пак, само че по-тихо, — никой мъж от отвъдния бряг на реката няма да стъпи на моя бряг, разбра ли ме добре?
— Така, така — казва Там. — Верно си е.
Аз гледам ту единия, ту другия.
— Но…
— Аз охранявам този мост вече повече от десет години, кутре — казва Хилди. — А преди това още много години го поддържах. Работата ми е да следя кой или какво минава по него — тя поглежда Виола. — Никой няма да дойде. В безопасност сте.
— Така, така — повтаря Там, като се полюшва на пети и пръсти.
— Но… — започвам пак аз, но Хилди ме пресича:
— Време е за хапване.
Е, то се видя, явно това е положението. Виола все така не ме и поглежда, ръцете й са все така скръстени, само дето сега е хванала и Хилди под ръка. По всичко личи, че аз ще правя компания на Там, който ме чака да ги последваме. Да ви кажа право, не ми се тръгва, но всички закрачват, така че аз нямам избор. Тръгваме по пътеката в имота на Хилди и Там, Там все бъбри и вдига повече Шум от цял град.
— Хилди вика, че сте взривили моста — казва той.
— Моя мост — обажда се Хилди отпред.
— Тя го построи — продължава Там. — Но никой не е минавал по него от сума ти години.
— Съвсем никой? — питам аз и за секунда мисля за всички ония мъже, които изчезваха от Прентистаун, докато растях. Нито един от тях не е стигнал толкова далеч, колкото стигнахме ние с Виола.
— Страшна конструкция, мостът де — продължава Там, сякаш изобщо не ме чува, а може и наистина да не ме чува, щото говори много високо. — Жално ми стана, като разбрах, че вече го няма.
— Нямахме избор — отвръщам.
— О, избор винаги има, кутренце, а от това, което чувам, вие сте направили най-добрия.
Известно време вървим мълчаливо.
— Сигурен ли си, че сме в безопасност? — питам аз.
— Е, в това човек никога не може да бъде сигурен — отвръща той. — Но Хилди е права — той се усмихва, но с тъжна усмивка или поне така ми се струва. — Има и други неща освен взривения мост, които държат ония мъже от другата страна на реката.
Опитвам се да разчета Шума му, за да разбера дали казва истината, но той е твърде блестящ и чист, ярко, топло място, където в истина се превръща всичко, което си пожелаеш.
Изобщо не прилича на мъж от Прентистаун.
— Не разбирам — казвам, защото мисълта не ми излиза от главата. — Сигурно тук имате някаква друга Шумна зараза.