— Моят Шум вижда ли ти се различен от твоя? — пита Там и в гласа му има искрено любопитство.
Поглеждам го и се заслушвам. Хилди и Прентистаун, и картофи и овце, и заселници, и спукана тръба, и Хилди.
— Със сигурност мислиш много за жена си.
— Тя е мойта пътеводна звезда, кутренце. Щях да се изгубя в Шума, ако тя не ми беше протегнала ръка и не беше ме извадила оттам.
— Как така? — питам и се чудя за какво ли говори. — Ти би ли се във войната?
— Бих се, кутренце малко — отвръща той, — но под открито небе, когато слънцето грее, за войни не се говори.
— Защо?
— Моля се на всичките си богове никога да не разбереш защо — Там слага ръка на рамото ми. Този път не се дръпвам.
— Как го правиш? — питам.
— Кое?
— Как правиш Шума си толкова лъскав, че не мога да погледна в него?
Той се усмихва.
— Тъй става след сто години криене на разни работи от жената.
— То затова аз чета мислите му толкова добре — обажда се Хилди отпред. — Той задобрява в криенето, аз задобрявам в разкриването.
Двамата се засмиват едновременно. Опитвам се да срещна погледа на Виола и да извъртя очи престорено заради тези двамата, но Виола не ме поглежда и аз спирам да се опитвам.
Скалите край пътя свършват, заобикаляме един нисък хълм и внезапно пред нас изниква фермата, имотът се простира върху още ниски хълмчета, виждам ниви с пшеница, ниви със зеле, ливада с няколко овце.
— Здравейте, овце! — вика Там.
— Овце! — отвръщат овцете.
Пътят минава първо край грамаден дървен хамбар, построен толкова стабилно, колкото и мостът над пропастта, водонепропусклив и здрав, който сякаш може да векува тук, ако стане нужда.
— Освен ако не го взривите и него — гризва ме Хилди, като не спира да се смее.
— Ще видиш какво ще ти се случи, ако опиташ — смее се и Там.
Почвам да се отегчавам от тоя смях с повод и без повод.
После пред нас застава главната къща на фермата, която е буквално нещо невиждано. Цялата е метална, като нашата бензиностанция и Църквата ни, но не е така очукана и ръждива. Направо блести, част от нея се издига право към небето като платно, а коминът е дълъг и причудливо извит, а върхът му е наведен надолу и пуши дори в момента. Другата половина от къщата е от дърво, наковано върху метални плоскости, стабилно като хамбара, но странно огънато и прилично на…
— Крила — казвам.
— Точно крила — потвърждава Там. — И какви крила са това според тебе?
Поглеждам пак къщата. Цялата всъщност прилича на птица, като коминът представлява главата и шията, после следват блестяща метална гръд и обкованите с дърво крила, протегнати назад и видът й е точно на птица, отпусната върху водата или нещо подобно.
— Това е лебед, Тод, кутренцето ми — казва Там.
— Какво е?
— Лебед.
— Какво е лебед? — питам аз, без да свалям очи от къщата.
За секунда Шумът на Там е объркан, после се изпълва с тъга, така че обръщам очи към него:
— Какво има?
— Нищо, кутренце — отвръща той. — Отдавнашни спомени.
Виола и Хилди са все така пред нас, очите на Виола са широко отворени, а устата и безмълвно се отваря и затваря.
— Какво ти казах! — обажда се Хилди.
Виола се втурва към оградата. Взира се в къщата, оглежда металните части от горе до долу, от всички страни. Заставам до нея и също разглеждам. Трудно ми е да измисля какво да кажа сега (млъквайте!).
— Би трябвало това да е лебед — казвам накрая. — Каквото и да означава „лебед“.
Виола не ми обръща никакво внимание и пита Хилди:
— Това „Експанжън Три 500“ ли е?
— Кво?
— По-стар е, Ви, кутрето ми — отвръща Хилди. — „Х Три 200“.
— Нашите са „Х“ Седмици — казва Виола.
— Не съм изненадана — продължава Хилди.
— За какво говорите, мътните да ви вземат? — питам. — Експанжън кви?
— Овце! — лае Манчи в далечината.
— Това е моделът на нашия заселнически кораб — отвръща Хилди, сякаш изненадана, че не знам това. — „Експанжън“ клас три, серия 200.
Обхождам с поглед лицата на останалите. В Шума на Там има летящ космически кораб, чийто корпус повтаря едно към едно фасадата на фермата.
— А, да — казвам аз, като се мъча да звуча така, сякаш всичко ми е ясно. — Построили сте къщата с частите, които са ви били под ръка.